От задната корица и по-раншни наблюдения бях останал с впечтлението, че романът е сървайвал тип – внезапно прекъсване на връзка със света и светкавично развитие на събитията, включващо агресия и бурно насилие до оцеляване на най-силните или адаптивните. Но още с първите страници разбрах, че греша – „Небостъргач“ на Джеймс Г. Балард е много повече алегорична антиутопия от типа на „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг. И че зад тия кратки 240 страници се крие онлагледяване на класическата теория за счупения прозорец, който открехва вратата към радикализация и вандализъм. Романът започва точно със счупено стъкло, макар то да е от бутилка скъпо шампанско, бутнато от висините на 40-етажен небостъргач и разбила се на тераса от долните етажи. И хвърлените обратно недоволни погледи нагоре са само дребна прелюдия към антагонизма, който предстои да се развихри.
„Небостъргач“ е далеч от нова книга – излязла е през далечната 1975 г. (лесно ще установите това по липсата на интернет и джиесеми, в коридорите дори има монетни телефони), но интересът към нея възроди скорошната екранизация, която, за съжаление, подмина българските киносалони, но ще видим на предстоящия фестивал „CineLibri“. Посланието, което носи, обаче е еднозначно и актуално – всеки социум, който се затваря в себе си, е обречен да претърпи негативна трансформация, да деволюира назад до племенното начало и да събуди древните инстинкти във всеки от представителите си. И дори да си подбрал материално обезпечени жители на съвременната цивилизация, купили прескъпи апартаменти в огромна сграда, създадена специално за задоволява техните нужди, то не може да очакваш възцаряване на рай и повсевместно отдаване на насладата и забавленията. Точно обратното, тъмните кътчета в подсъзнанието се размърдват – и стъпка по стъпка, спор след спор, напрежението ескалира от дребни пререкания към сериозни спречквания. Предстои война.
Небостъргачът на Балард представя опростено човешкото общество, което му позолява да борави с удобни за сюжетното развитие обобщения. Нормално, обитателите на сградата се групират първоначално според финансовите си възможности – във висините са богаташите, по първите етажи са просто заможните. Първоначалните точки на напрежение са общите площи – асансьорите и двата басейна, около използването на които пламват първите конфликти. Естествените инстинкти (онагледени и в тон психологически проучвания) сработват безотказно – хората се групират с околните (дори събирането им на едно място да е произволно в началото) и тези първоначални обединения прерастват в същински племена, които свирепо защитават територията си и членовете си. Тези от долните етажи се чувстват потискани от ония от горните, а те, обратно, ги гледат с презрение. Балард проследява съдбата на няколко души в небостъргача – на проектанта на сградата, обитаващ висините, един преподавател от средното ниво и агресивен мъж от втория етаж, който постепенно смъква цивилацията от себе си и се превръща в нещо различно. И далеч не е сам в тази си трансформация.
Трябва да четете, за да разберете. Няма как да се предаде емоцията от постепенното оттегляне на човешкото, от негласното решение проблемите в небостъргача да се решават в рамките му и дори хората, които ходят на работа вън от него, не издават с нищо нощните битки, в които се включват. Има нещо от духа на „Боен клуб“ на Чък Паланюк в тази книга, това постепенно съграждане на алтернативна реалност, която изглежда пределно истинска и възможна.
Това, което ми липсваше в „Небостъргач“, е обем – според мен Балард е можел да я развие много повече и да задълбае повече в рухването на психиките на героите си, сега има прескачания от по няколко дни и някои внезапни промени, които са логични, но имат нужда от доразписване. При все това книгата е блестяща сатира на съвременното общество, на все по-силното социално разделение и издигане на силови прегради между класите. Обичайно е да се мисли, че бунтът идва отдолу, юношеската антиутопична литература често борави с това клише, но в този роман антагонизмът и агресията текат в двете посоки. И „победителите“ са както предвидими, така и изненадващи.
Чакам с нетърпение другата книга на Джеймс Г. Балард, която „Колибри“ ще издадат – „Катастрофа“.
От същия автор
Още по темата
