Жанр: Драма, Исторически

Издателство:

Автор: Джон Банвил

Оригинално заглавие: The Untouchable, 1997.

Преводач: Иглика Василева

Корица: Стефан Касъров, мека.

Година на изданието: юни 2015 г.

Страници: 528

Рейтинг :

Време за четене: 5 минути

Ozone.bg

 Един англичанин да се втурне към някакво пресъхнало дере в Севиля, за да му отрежат главата или нещо подобно, ми се струваше проява на крайност, реторика, разхищение и пълно безсмислие. 

   Като се търколи неделята, а аз чета все една и съща книга (и не е нещо от калибъра на Пинкър), значи не сме се спогодили. И вярно не се спогодихме особено с „Недосегаемият“ на Джон Банвил, макар да я почнах с огромни очаквания. Хубаво е, че в „Аз чета“ Милена Златарова е написала прекрасно и подробно ревю, което разчепква романа в цялост, отбелязвайки и документалния пласт, и художественото надграждане (и изкривяване), което Банвил изплита.

Смесваш киселината на световноисторическата необходимост и дестилираната вода на чистата теория, свързваш своите опорни точки и ето че със светкавица и трясък скалъпеното чудовище на предаността с опънати до скъсване шевове и навъсено маймунско чело бавно и неуверено се надига от операционната маса на д-р Диаболо.

 163  Няма съмнение, че чисто стилово романът си заслужава, ясно е и че с преводач като Иглика Василева текстът на български ще отразява достойно оригинала. Но самото действие за мен е твърде затлачено и нищослучващо, за да остави добър спомен – трудно е да си представя книга, която да се води шпионски роман (с всички клишета, които се подразбират), но да е толкова далеч от всичко, свързвано с този жанр. Главният герой на Банвил става шпионин от скука, а потъвайки в спомените си, той всячески се опитва да принизи и омаловажи действията си в полза на Съветския съюз, докарвайки вода от девет кладенеца, за да обясни идеологически това, което по-лесно би било обяснено чисто емоционално. Виктор Маскел може да бъде герой на който се сетите снобски роман, изпълнен с вечеринки, високопарни разговори за изкуство и политика, с изкуствени пози, комплименти, заучени вербални дуели и разочароващ секс, който да следва цялата тази досада.

Момичето, което ми отвори, беше нова прислужница, тежка в ханша и плоска в лицето, изгледа ме недоверчиво и пое шапката ми, сякаш ѝ подадох нещо мъртво. Семейство Бревоорт се гордееха с вечно несполучливия си избор на непоносими прислужнички; това подхранваше бохемската представа на госпожа Бобър за самата нея.

1207993  Сигурно през 1997 г. главен герой хомосексуалист, който говори откровено за осъзнаването си като такъв или пък описва свои приятели, които завършват трагично живота си заради това си влечение (леснозабележимо засягане на трагичната съдба на Алън Тюринг), ще да е било скандално, но след шедьовъра „Доброжелателните“ на Джонатан Лител тези детайли и изобщо военните спомени на Маскел ми бяха безлични. Тук войната е почти само фон, събитие, което се пречка в краката, а трагедията не заслужава никакво внимание – съвсем сериозно на едно място Маскел гледа пламналия Лондон насред жестока немска бомбардировка, а единствената му мисъл е по кой път ще стигне най-бързо до целта си. Героите на Банвил са като някакви кукли на конци, които се забавляват и си играят на шпиони, нещо като продължение на игрите в двора от детството – и със същия несъществуващ залог. Едновременно с това, ще ме извинявате за прямотата, но непрестанно си мерят пишките, същи дечурлига, за които да са сериозни и за миг е непростимо прегрешение.

Проявяваше съвсем истински интерес към хората – сигурен белег на всеки второкласен писател.

Ако не хун, помислих си, тогава със сигурност е австриец или във всеки случай родом някъде в немскоезичния свят; цялата тази мрачна навъсеност, просмукана от сантименталност, може да бъде резултат единствено от възпитание сред сложносъставни думи.

  Маскел наистина е недосегаем – за емоции, събития, за всичко, което външният свят може да му поднесе. И в този роман Банвил не можа да ме спечели изобщо. Предполагам, че за читатели, които дирят постоянно подводните течения, ще е приятен, но за мен на повърхността няма почти нищо интересно, за да ме накара да се гмурна. Британските автори си го могат това – да възхваляват декадентския, празен и безсмислен живот, да му дирят оправдание и да го представят дори като ценност, но просто не е моята бира – нито българско вино от южноафрикански произход, което се промъква към края на книгата.