Роби беше прав: човечеството се нуждаеше от универсален, задължителен курс по невронна обратна връзка, нещо като задължителния изпит върху конституцията или изпита за шофьорска книжка. За модел можехме да използваме куче, котка, мечка и дори някоя от любимите птици на сина ми. Всичко, което би могло да ни покаже какво е да не си човек.
От мащаба на „Дървесна история“ до камерната интимност на „Недоумение“ – Ричард Пауърс е писател, който владее писането като инструмент за промяна на съзнанието и умее да поражда емоции, които се помнят дълго. Общото между двете книги безспорно е екологичната тема, любовта към природата и тихото отчаяние от нейното неумолимо унищожаване в епоха, която все повече учени приемат да се нарича антропоцен – причинено от човека масово измиране на видовете. Това е фонът, на който се развива този роман от близкото бъдеще, но от глобалните събития, конфликти и климатични промени долавяме само отгласи – на преден план са само един баща и неговият необикновен син, а починалата съпруга и майка се очертава пред очите ни чрез своето отсъствие; като черна дупка, чието съществуване и характеристики разкриваме само по косвен път. Но привличането, което продължава да оказва и след смъртта си, си е съвсем пряко и реално за Тео и Робин.
Третата планета от слънцето, тази малка синя точица, можеше да се похвали с множество чудеса, стига да се откъснеш достатъчно дълго от доминиращия вид, за да ти се избистри главата.
Робин е от онези крехки и различни от другите деца, които няма как да са на място в уравниловката на училищния чин. Смъртта на майка му е отнела опората му и той се рее в неравновесно състояние, което лекарите диагностицират по различен начин. Но баща му знае, че свръхчувствителността на детете му крие огромна любознателност и чувствителност, които заслужават грижи и емпатия, а не медикаментозно лечение. И прави всичко по силите си, признавайки: „И всеки ден допусках толкова грешки, че Робин навярно щеше да носи белезите цял живот. Единствената ми надежда бе, че всичките ми глупости някак ще се неутрализират взаимно.“ Тео Бърн е астробиолог, който разработва модели на живот на други планети и създава протоколи за издирването му, мечтата му е чрез създадените от него биосигнатури да докаже, че не сме сами във вселената – макар често двамата с Робин да се чувстват точно така.
Никой не е съвършен – обичаше да казва. – Но боже мой, колко красиви са несъвършенствата ни!
Целият роман е изграден около отношенията между бащата и сина – и реакциите на детето към всичко около него, към неразбираемите за него действия или бездействия на околните, опознаването на различните екологични кризи, които разрушават биосферата, и въображаемите бягства по различни причудливи планети, които баща му рисува с думи вечер след вечер. Планети, на които всичко се е случило по различен – и навярно по-добър начин. Детето е заплашено от системата, в която не се вписва, и единственото спасително въже е осигурено от амбициозен невропсихиатър, който обещава нещо наглед невъзможно – да позволи на момчето да се потопи в записи на ума на майка му, една смайваща възможност да си върне това, което му е било отнето, и дори да моделира собственото си поведение спрямо добрия пример, който е била неговата невероятна майка. А тя е била нищо по-малко, това Ричард Пауърс доказва пак и пак, макар да ѝ позволява да бъде и нормален човек редом с всички суперлативи (някак образът на Алиса ми се струваше вдъхновен от Рейчъл Карсън, авторката на прочутата екологчина книга „Смълчана пролет“. Тя е неочакваната любов, която е дошла за Тед („Ето така се получава понякога: хвърляш заровете и откриваш човек, който напълно променя живота ти, някой, който, ако бях закъснял с десет минути или бях седнал три места по-вляво, щеше да си остане неуловен сигнал от дълбините на Космоса“) и споменът за която все така го държи изправен, колкото и да е на ръба на рухването.
Всички сме сбъркани. И объркани.
В „Недоумение“ Пауърс ни повежда на едно едновременно интимно, но и метафорично глобално катарзисно преживяване. Защото редом с „лечението“, което получава малкия Робин, терапия, която неусетно го променя и превръща в по-функциониращо спрямо разбиранията на света същество („възторгът го беше направил неуязвим“, направо „различен вид“, както констатира баща му), авторът всъщност говори за лечение, което е нужно на цялото човечество – онова от цитата, с който начевам тои текст. Защото, както пише писателят, „Може би човечеството е като деветгодишно дете: все още непорасло, но вече не малко дете. На пръв поглед овладяно, но неизменно на ръба на безумието.“ И като нищо по-малко от безумие може да бъде описано пасивното хладнокръвие, с което хората наблюдават стремителната промяна в природата около им. Това е роман за бащина любов и безкрайно търпение, за неприложимостта на каквито и да е стандарти за нормалност към човешкия ум, но и за недоумение от устрема към глобално самоубийство, към което е поело човечеството.
Една проста, затрогваща и разкъсваща сърцето история с красотата на несбъдваща никакви желания падаща звезда.
От същия автор
От същия жанр
