Юнас Юнасон е отново тук – при това с неочаквано добра втора книга. Неочаквано, защото често го има оня момент, в който си казваш: „Абе няма как да е толкова добра, колкото беше първата!“, в случая „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“, но после се зачиташ и се забавляваш безспир часове наред. Дори си мисля, че „Неграмотното момиче, което можеше да смята“ вероятно ще получи още по-добър прием от читателите, но за мен лично първата ще си остане малко по-важна заради купищата исторически личности, пародирани по страниците. В настоящата книга обаче го има онова чувство, което липсваше там – има любов, при това в двойна доза, има повече и по-симпатични герои, има двама близнаци с едно име и много различни цели в живота, има… много неща има всъщност, невъзможно е да бъдат изброени, но ще опитам бегло поне да спомена това-онова.
Номбеко е изключително интелигентно южноафриканско момиче, пораснала в ненормална обстановка, но успяла да изкласи – до момента, в който ѝ писва от абсурда наоколо и тръгва да бяга. Сега, има едно важно уточнение – в оригиналното име на книгата, преведено дословно на български, я определят като „неграмотна“, което хич не схващам, защото още в началото тя се научава да чете, а през повечето страници основната ѝ мечта е да заживее в някоя библиотека. Но това си е бял кахър – също толкова бял, колкото мързеливият инженер, който я блъска с колата си, а след това буквално я поробва да му слугува в… атомна база. Номбеко се оказва в досег с много книги, а природната ѝ интелигентност я прави буквално незаменима за нейния господар (и за южноафриканската ядрена програма) – не че той разбира това, Юнасон пародира жестоко расизма и мизогенията в едно по тия страници, воглаве с кривините на световната политика.
В другата сюжетна линия в Швеция един мъж преминава плавно от фанатичен монархизъм към убедена монархофобия (по нашите ширини това явление бе доста популярно преди десетина години). Поредната скица, родена от Юнасовото въображение, не се спира дори пред това да именува своите близнаци с едно име, да осакати образованието и бъдещето им, но се опитва всячески да им вдъхне мечтата си за кралеубийство, в което успява на точно 50%. А след като Норбеко и двамата близнаци се оказват на едно място, воглаве с атомна бомба в антиядрената Швеция, на прицела на Мосад, става повече от забавно… Не смея да ви разкажа нищо повече, защото са едни чудеса, не е за разправяне, просто изключително!
Книгите на Юнасон са явление именно с лекотата на поднасяне на толкова много вътрешни истории – неговите герои смело шестват из цялата планета, сблъскват се с всякакви препятствия, надмогват ги с ум и търпение, побеждават злото като почти истински супергерои, развенчават стереотипи, но и често са в техен плен по приятен и ненатрапчив начин. Струва ми се невъзможно да не обичаш героите му, при все че те не са напълно плътни, много повече са кукли-марионетки, които авторът използва, за да пародира този умопобъркан свят – допада ми, че и в двете книги той пренася действието на шведска земя и умело се заиграва както с образа на самите шведи за себе си, с политиката им, със социалната сигурност, с всичко, което е представително за тях пред света. Точно преди „Неграмотното момиче…“ четох „Тръпката“ на Андерш де ла Моте, продължението на „Играта“, и си мислех колко различни представи за Швеция изграждат тези книги, но в основата си действителността, която описват, е една и съща. Може би по-точна ще е връзката с другия изключителен шведски хуморист – Фредрик Бакман, чиято „Човек на име Уве“ също покорява сърца.
Важни са такива книги, важни са с това, че са едновременно непретенциозни и леки за четене, а всъщност сбират информация и мъдрост като за куп сериозни томове.
