Когато американците декадентстваха из Европа

Във всичко това имаше елемент на самота – за него беше тъй лесно да бъде обичан и тъй трудно да обича.

  След „Великият Гетсби“ и сборника „Бих умрял за теб и други изгубени истории“ най-после намерих не само времето, но още повече спокойствието, за да прочета „Нежна е нощта“, другата знакова творба на Франсис Скот Фицджералд, с всичките ѝ биографични податки, които се синхронизираха с това, което научих за автора от „Геният“ на А. Скот Бърг. Мисля, че преди много години наченах книгата, но бързо се отказах, не е за младини този роман, трябват си разочарования, за да го оцениш.

– Не съм на себе си заради теб. Когато едно дете развълнува един мъж на възраст, нещата стават заплетени.
– Ти не си мъж на възраст, Дик, ти си най-малдият човек на света.

   Докато го четях, отвъд основните теми, споменавани навсякъде – разложителната сила на многото пари, за които не е работено, разпалването и бавното загасване на любовта, скиторенето на американците из „тяхната“ Европа, която са покорили – и открили – по време на Първата световна война, и други, си мислех колко е интересно това, че за Фицджералд политическият фон не съществува: Сталин например се споменава веднъж с иронична забележка, че доста оправна жена, омъжила се за раджа, би съблазнила диктатора, ако Европа паднеше под съветския ботуш. Мисля, че за всеки автор, пишещ за периода след Втората световна война, би било невъзможно да не спомене Хитлер и нацистите, не би могъл да избегне това, че знае какво предстои, и да го вгради в книгата си. А при Фицджералд това не съществува – защото не съществува към момента на писане на книгата. И защото за него и за героите му политиката няма значение, това поколение, което ненаситно търси забавленията и в крайна сметка така се пресища от тях, че въздига досадата си, редом с хедонизма, в култ.

Би трябвало да бъде в киното… само там могат да бъдат щастливи американките.

   Другата голяма тема, която не може да бъде избегната, е на психичното здраве и постепенното му астигматизиране. Това са годините на Фройд и Юнг, не е случайно, че Дик е образован и планира кариера точно в това поле, преди да попадне върху лепкавата повърхност на големите пари на Никол и да се окаже като пленена муха. Красивото момиче, преживяло кошмар като дете, което постепенно укрепва и открива опората, около която да се увие и да продължи напред и нагоре. И към края на книгата, когато тя пак и пак си мисли, че трябва да пита Дик какво мисли, как трябва да мисли, да ѝ бъде обяснена всяка ситуация – дори и тази, при която е с друг мъж в леглото. Докато много добре знае, че нейният любим съпруг не е устоял на изкушението на друго твърде младо, твърде красиво, но не твърде богато и само в приемвлива доза неуравновесено момиче. Всеки от тях има нужда от другия, а сетне няма – каква по-добра рецепта за смайваща драма, дори трагедия? И колко чудесно е, че Фицджералд отказва да ѝ даде ход.

Създаде си славата на добър композитор, защото пиеше толкова много, че приятелите му трябваше някак си да обяснят това.

  И не мога да не мисля, че ако се беше изкушил в тази посока – да даде трагичен завършек на романа си, както много други, той щеше да бъде още по-популярен и обичан, при все своята вътрешна мудност и липса на особено действие. 20-те години в „Нежна е нощта“, още повече – 20-те години на американците в Европа, богати, безпардонни, нагли дори, са протяжен период, те са като някакви пришълци, които си играят на аристократичен живот сред руините на континента, който тъкмо ще се оживи и пак ще бъде разрушен. Навярно Фицджералд не е желал този трагизъм в книгата си, както не го е желал в живота си, предполагам. Но го е получил. Защото сам той е герой на битие, твърде прилично на този, който дава на героите си. Но без парите в общи линии. Но пък алкохолът и психичните проблеми са в изобилие. Смелостта да се разголиш така пред света заслужава уважение.