Ясно е обаче, че необичайният мозък предлага уникален поглед към загадките на така наречения „нормален“ мозък. Той разкрива някои от изключителните таланти, заключени във всички нас в очакване да бъдат освободени. Показва ни, че нашите възприятия за света не са винаги едни и същи. Дори ни принуждава да се запитаме дали нашият собствен мозък е толкова нормален, колкото се опитва да ни убеди.
След „Мозъкът. Това си ти“ на Дейвид Игълман и „Инстинктът на съзнанието“ на Майкъл Газанига беше ред и на „Немислимото“ на Хелън Томсън, една различна гледна точка към загадките на човешкия ум. За разлика от първите две, тук не са описани просто някои от най-странните мозъци на планетата – много повече това е книга, която връща хората във фокуса. Защото научните книги често ги изтикват в анонимност или като безлична част от контролни групи, докато тук Томсън описва как се променят животите на хората с необикновени мозъци, как те остават хора със своите борби, надежди, победи и провали. Тя пише: „Обектът на неврологията – собственикът на въпросния мозък – е до голяма степен без значение за науката“ и признава, че се е вдъхновявала от труда на Оливър Сакс, чиято книга „Мъжът, който взе жена си за шапка“ ще прочета скоро, През всеки от централните си образи Томсън разказва и за множество други уникални случаи в медицината, които са помогнали да очертаем какво точно се случва в главите ни – дори да изглежда немислимо.
За един от хората в книгата не просто бях чувал – имах удоволствието и да издадем неговите мемоари, в които той пространн описва своята необикновена дарба – „Огледално докосване“. Д-р Джоел Салинас е синестет, който усеща болката на своите пациенти в своето тяло – неговата емпатичност е от изключителен порядък и след като овладява опасността да бъде потопен постоянно в чуждото страдание, той може да помага като никой друг. Друг от героите е Боб, който помни буквално всеки ден от живота си в детайли, „като наситено многосетивно преживяване, с всичките му миризми, вкусове и емоции.“ И далеч не е единствен в това странно умение, което му носи и утеха:
Знаеш ли, едно от най-хубавите неща е способността да си спомням хората, които съм изгубил. Старая се да мисля много за хората, които обичам, докато са живи, така че да мога да се върна към всеки момент от живота им, когато съм бил с тях, и да си го припомня, сякаш е бил вчера. Тогава, ако те не са вече с мен, все още сякаш мога да прекарвам някакво време с тях. Имам чувството, че хората, които съм изгубил, не са си отишли наистина, защото спомените ми за тях са толкова ясни. Мога да се върна към живота на по-малкия си брат и не ми се налага да скърбя за него като другите, защото си спомням много добре времето, което сме прекарали заедно. Мисля много за хората и ценя времето си с тях, защото отидат ли си веднъж, вече няма да ги има, но спомените ми винаги ще съществуват.
Шарън е точно на другия полюс – тя е загубила изцяло способността си да се ориентира. Дори в собствения си дом, където „можела да се загуби, отивайки от банята до кухнята.“ Тя и други хора с нейното състояние винаги са на непознато място – околностите никога не им стават познати, те не могат да създават когнитивни карти в главата си, които са нещо съвсем естествено и несъзнавано за другите.
Определено най-мистичната за мен бе главата за Рубен, човекът, който твърди, че вижда аури – или поне че вижда хората в цвят, още един вид синестезия, което в крайна сметка няма езотеричен уклон. Томсън отделя много внимание на многобройните опити с други хора с претенции за свръхестествени умения и как до един са се проваляли в контролирани научни опити – включително прочутото предизвикателство на Джеймс Ранди, който до наши дни дава милион долара на първия, който докаже такова нещо. Но, разбира се, никой не може, което не им пречи да прибират парите на лековерниците по куп други начини. Добър пример за синестет е Набоков, който е виждал буквите в различни цветове например – моя близка също може това, да ѝ се неначудиш.
Историята на Томи е история на промяна – след жесток инсулт характерът му се променя из основи. Това не е толкова изненадаващо – Томсън описва куп случаи на хора, които се променят изцяло след мозъчни травми, буквално стават различни личности. Но при Томи странното е, че постоянно вижда в ума си „ъгли, езици, структури, математика, буйни разноцветни картини“, сякаш внезапно е получил сетива за неща, които само подозираме, че съществуват. И му се налага да рисува постоянно и френетично, за да вади от себе си това, което вижда.
Силвия пък, бивша учителка по математика, „е изпитвала постоянна халюцинация всеки ден от живота си през последното десетилетие“. Тя чува постоянно звук, който никой друг не може да долови, а по-странното е, че тя е до голяма степен глуха следствие на болест. В главата ѝ се блъскат различни мелодии, които тя дори може да запише, защото има рядката дарба да познава тоновете. Но никак не е лесно да приеме те да я съпровождат всеки буден миг. Томсън пише: „Сканиранията на мозъка на Силвия показали, че по време на халюцинациите ѝ областите от мозъка ѝ, обработващи мелодии и поредици от тонове, разговаряли помежду си точно така, сякаш тя слушала истинска музика.“
Още в началото ми беше обяснено, че когато звукът продължава нататък в мозъка, той повлича емоциите, съпътстващи този звук. С други думи, ако постоянно се дразня от тях, звуците винаги ще предизвикват раздразнение у мен. Ако им заявя, че са маловажни, те ще си останат незначителни. Така че взех съзнателното решение да ги омаловажа и да не говоря с другите хора за тях. Не искам да набират значимост. Това беше най-добрият съвет, който някой можеше да ми даде – той ми позволи да живея с тях.
Историята на Матар е със сигурност най-откачената в книгата – той се превръща в тигър… поне в ума си. И ако щете вярвайте, митовете за върколаци си имат и реални корени: за последните век и половина са регистрирани тринайсет души, които доказано страдат от делюзията, че се превръщат във вълци: т.нар. „клинична ликантропия“. Матар има психическо заболяване, от което е лекуван с различен успех, и описва какво изпитва така: „Когато това започне да става, всичките ми косми се изправят. Космите по цялото ми тяло се надигат. Тогава получавам бодливо, сърбящо усещане по цялото си тяло и в брадата. Започва с болка в левия крак, после минава към десния, после към ръцете. Почвам да усещам през цялото ми тяло да преминава нещо като ток. После имам чувството, че искам да ухапя някого. Не мога да го контролирам, просто знам, че се превръщам в тигър.“ Още повече – той приема околните като заплаха и изпитва нужда да нападне превантивно.
Луиз, от своя страна, страда от тежка форма на деперсонализация – „всичко в теб и всичко около теб ти се струва неестествено. Знаеш логически, че не може да се е променило, но сякаш вървиш през този свят, който познаваш, а вече не го чувстваш. Това е едно такова неописуемо усещане за откъснатост от собственото ти тяло и от света.“ При това си състояние тя не спира да разбира, че това, което усеща, е нереално – но то е там.
Греъм пък е една стъпка напред – той е убеден, че е мъртъв, което си има и име: синдром на Котар, понякога наричана и синдром на ходещия труп. От края на XIX век до наши дни има само около сто случая на това състояние. Греъм описва състоянието си така:
Нямах никакви мисли, никакви емоции. Не чувствах нищо. Не усещах и миризми. Изгубих усещането си за вкусове. Дори любимите ми цигари не ми носеха тръпка, а ги пушех от дванайсетгодишен. Оставих ги просто ей така. Вече нищо не ми носеше удоволствие. Дори не си спомнях какво представлява удоволствието. Имах само този празен ум и знаех – не бих могъл да кажа защо – просто знаех, че вече нямам мозък.
Най-интересното в „Немислимото“ е, че покрай конкретните истории Хелън Томсън прави преглед на чудесните достижения на невронауката от последните десетилетия, част от които не бях срещал в други книги. Тя се връща и към литературата, и към изкуствата, за да вади още и още чудати истории, които доказват, че винаги сме имали хора със странни мозъци, просто не сме ги приемали така – или просто не сме ги разбирали. Приемам тази книга като един опит да се говори за наука и мислене по по-личен и човешки начин, по по-достъпен и не толкова клиничен. Но най-важното е в крайна сметка не само познанието да напредва, но и хората да намират начин да подобряват живота си дори в такива смайващи обстоятелства – а героите на Томсън определено са успели да го направят с помощта на близките си и учените, които са били около тях.
От същите жанрове
