Злодеят Паланюк е отново тук, готов да сипе огън и жупел по недъзите на съвременното общество, да дълбае в люти рани, да докарва героите си до ръба на абсурда… и да ги блъска от него, запращайки ги, крещящи, в бездната на предопределената им участ. От тях той създава своите книги-криви огледала, в които гротеската е реалността – и нищо няма да остане скрито. „Ненагледна моя“ е книга за абсолютните удоволствия – тези, които съвременното общество преследва с оргиастична страст. Това е книга за пълното надмощие на тялото над ума при подходяща стимулация, на превръщането на човека в ходещ/лежащ полов орган, от който струи всепоглъщаща похот, отвъд която не остава нищичко. И да, това е страхотна пародия на онова нискокачествено безумие „Петдесет нюанса сиво“, което е обида за жанра си.
Още с първите страници Чък Паланюк ни захвърля в един Джеймс-Браунов man’s, man’s, man’s world, апокалиптично обезженствен, в който страстите се палят лесно като при девствен тийнейджър, а настроението е зло и агресивно като на пиратски кораб без пристанище за утоляване на щенията. Жените ги няма. Те са далеч, в друго измерение, макар и не във физическия смисъл – в ръцете им са дадени устройствата за абсолютна страст и светът отвъд стените на спалните им става ненужен. Маркетингът е триумфирал безпощадно – до степен не просто да приучи хората да правят това, което им се каже, но и да ги откаже от света изобщо, да ги потопи в едно монозадоволяване, егоистично и ненаситно, да ги изтръгне от тъканта на обществото и да ги вкара в алтернативна реалност, където важни са само продуктите и разнообразните начини за тяхното приложение. Жените стават роби на естествените си инстинкти, умело използвани и манипулирани – по дяволите, това дори не е фантастика, вижте конспиративните теории, антиваксерите, религиозните лидери, медиумите, гадателките, фън шуй гурутата и прочие. Паланюк стъпва една-единствена крачка напред – и вместо умовете, превзема насилнически вагините им: чрез тях те са вече негови покорни кукли на конци.
Героите. Смотаната стажантка в юридическа фирма Пени Харигън, затънала в типичните проблеми на своята възраст и неудовлетворение от живота, огорчена, че преследването на кариера вече е същото клише като да си домакиня през 50-те – всички го правят, няма нищо оригинално в цялата история. Плейбоят-милиардер Корнелиъс Линъс Максуел, име, от което автоматично ти се повръща (нямам идея защо), нещо средно между Брус Уейн и Тони Старк, който кара най-яките коли, чука най-яките жени – и ги зарязва неутешими след точно определен срок. Чудовище в класическия смисъл, Бел Ами на съвремието, но подплатен с неприлично непресушими авоари и безжалостна мизогиния. Другите почти не ни интересуват.
В традициите на душеслабителните романи, залели света, обикновеното момиче среща изключителния породист мъжкар, запленява го с никой-не-знае-какво, и двамата се отдават на пространни, натуралистични, екстазни сексуални игри. Пионката в живота Пени е превърната в царица – заключена в кревата, тя получава всичко по много, всичко до невъзможност, всичко и отвъд – Максуел е злият демон на сексуалния разврат, на безкрайните оргазми, на палавите играчки и допълнения към това старо като света плъзгане на полови органи един в друг. Пени ще бъде най-щастливата жена на планетата в историята, достигнала върховете на еротичното удоволствие, на заличаването на цялата ѝ личност, минало, мечти и бъдеще – те са ненужни, когато между краката ѝ пулсират светове и избухват вселени от наслада.
Всичко, което ѝ се случва, скоро ще е достъпно на всяка платежоспособна жена на планетата.
В розова опаковка.
С красиви имена.
С мащабен маркетинг.
Апокалипсисът идва насаме и със секс-играчки във всяка вагина.
Паланюк умее да нагнетява напрежение като никой друг. Създава сюжети, които се чувстваш длъжен да проследиш, за да видиш докъде ще доведе личната си лудост, която проектира върху света. И ако в други книги нещата бяха по-лични, тук на прицел е цялата планета, не му стига да побърка няколко жени – не, той иска всички да са в ръцете му, тоест тези на Максуел. Проблемът е как да завърши книгата и според мен тук се проваля. За мен този роман трябваше да има отворен, зъл, пагубен край – цивилизация, разрушена от собствените си творения за удоволствия и наслада, едно преповтаряне на съдбата на затъналия в разврат Рим, забравил как да се бори за оцеляването си. Това би ме удовлетворило. Вместо това Паланюк включва на друга скорост и тръгва да разчиства сметки, да въвежда езотерични истини, древни практики и прочие леко замаскирани deus ex machina-похвати. В никой случай това не съсипва книгата, довежда я до края и тя достига до оргазмен и болезнен финал, който внимателният читател ще да е разгадал вече, но нейсе.
Както в Средновековието само на шутовете е било позволено да казват истини под формата на шеги, така и в наши дни сатирата е най-мощното оръжие срещу абсурдите – критици на съвремието бол (Льоса с „Цивилизация на зрелището“ например), но формата е всичко. Паланюк владее точно нея, това умение да пише зло, стихийно и цинично, да бръква точно в раните – като агресията („Боен клуб“), пластичната хирургия („Невидими изчадия“), религията („Оцелелия“), мизантропията в ежедневието („Приспивна песен“).
„Ненагледна моя“ е същото за секса, еротиката, феминизма, вампирските романи и порнослабителните. И ми достави огромно удоволствие с малки уговорки.
