Нямам привичка да акцентирам на авторите на книгите, за които пиша. Но този път няма как да не направя изключение – сръбският професор Дарко Танаскович просто ме изуми – той бораваше свободно с 8 (осем!) езика! Освен това преподава арабски език и литература, турски език, персийска литература, основи на ислямската цивилизация, ислям и християнство. Автор е на над 600 научни и специализирани труда в широкия спектър на ориенталистиката. Гост професор е в университетите в Сараево, Скопие и във Висшето училище за обществени науки в Париж. От 2008 г. чете лекции в Академията за дипломация и сигурност и във Факултета по медии и комуникация в Белград. От 1995 до 1999 г. е извънреден и пълномощен посланик на тогавашната Съюзна република Югославия в Анкара, от 1998 г. акредитиран и в Баку. След демократичните промени в Сърбия проф. Танаскович е посланик на страната си във Ватикана.
Изключителен човек и професионалист – имах удоволствието да взема голямо интервю от него преди да представи лично книгата си “Неоосманизмът”. Затова и нямам намерение да пиша ревю, а ще копирам интервюто – мисля,че то говори само за качествата на неговото изследване. (Оригиналната статия във вестник “Сега” е тук).
“– Проф. Танаскович, какво точно означава терминът „неоосманизъм“, с който сте озаглавили книгата си?
– Неоосманизмът е една константа на държавната идеология на Турция. Той не се отнася само за външната политика, а и за вътрешната, като по своята същност е една амалгама от турски национализъм, ислямизъм и неоосманска имперска носталгия. По принцип не е логично трите неща да функционират заедно, но неоосманизмът се реализира по специфичен начин в зависимост от нуждите на всеки отделен момент. Сега сме във фаза на негово интензивно развитие, той е много по-видим, отколкото преди 20-30 години.
Аз мисля, че още от времето на първия демократично избран турски президент Аднан Мендерес имаше пробив в доктрината на Ататюрк и тогава започна развитието на неоосманизма. Специално през 90-те след разпада на Съветския съюз, когато турски президент е Тургут Йозал, Турция започна много по-смело да се стреми към статут на мощна регионална сила.
– Може ли неоосманизмът да се приеме за основа на турската външна политика?
– Абсолютно. На пръв поглед той не е видим, но ако направите разрез, ще видите, че външната им политика е изцяло неоосманистка. Изумителното е, че външните политически партньори на Турция не разбират това, не виждат идеологическата обосновка на тази политика. Докато бях посланик в Анкара от 1995 до 1999 г., ми беше пределно ясно, че отношението на Турция към Балканите е през неоосманската призма. Държа да отбележа, че това не е нито позитивно, нито негативно – това е обективна констатация. Но за нас, балканците, това е негативно, защото неоосманизмът взима връх над нормалните икономически, културни и прочие отношения. Това е стремеж към възстановяване на останали назад в историята времена.
Но все пак трябва да признаем, че ако и Сърбия, и България бяха имали империи до 1918 г., и при нас и вас щеше да има носталгия и стремеж към възстановяване на това положение.
– Има ли сблъсък между официалната доктрина на кемализма и неоосманизма?
– Най-големият вътрешен неприятел на неоосманизма, съюзен с ислямизма, е именно кемализмът. Тази мимикрия на неоосманизма е до голяма степен свързана с този сблъсък с властващата доктрина. Сега обаче ситуацията се променя – заради течащата ислямизация на Турция кемализмът е в отстъпление. Бидейки догматична идеология, той загуби връзка с действителността, с живота и проблемите на хората. Ислямизмът, дори и само като част от неоосманизма, е по-силен от него и това е видимо от резултатите на изборите в Турция последните години. Има наистина голяма вражда между кемализма и неоосманизма, но и нещо, което ги обединява – това е патриотизмът. Привържениците и на едната, и на другата идеология са националисти. За тях турската държава е най-важното нещо на света.
– Смятате, че ислямизмът е само част от неоосманизма, така ли?
– Да, точно така. Ислямизмът е само едно проявление на неоосманизма, независимо дали в крайната или умерената си форма. Дори мисля, че умерен ислямизъм на практика няма, защото дългосрочните им политически интереси са идентични – ислямизиране на целия свят. Това очевидно е невъзможно. Затова ислямизмът възприема по-обективен подход. Така се получава, че политическите лидери в Турция наричат себе си умерени, но са екстремисти в своята политика.
– Заплаха ли е за балканските държави неоосманската доктрина?
– Ако те не разберат същността на неоосманизма, тогава заплахата е реална. Защото турците с подобна нагласа смятат, че имат специално право над Балканите, защото толкова векове са властвали тук. За мен да имаш право над територия следствие на 500-годишна окупация не може да бъде валидно. Турция като балканска държава може да бъде полезен партньор, ако се държи като такъв, но без идеологически компоненти във външната си политика.
Трябва да се обърне сериозно внимание на идеите на сегашния турски външен министър проф. Ахмед Давудоглу, който е архитект на новата фаза в неоосманизма чрез книгата си „Стратегическата дълбочина: мястото на Турция в международния политически ред“. Там той пише, че на Балканите има две национални популации, към които Турция има специален интерес. Това са бошнаците и изобщо мюсюлманите във всички балкански държави, и албанците. Видно е, че по крайно субективен и тенденциозен начин турската държава подкрепя мюсюлманите на полуострова – и в Босна, и в Косово, и в България…
Повтарям, Турция може да бъде полезен партньор като нормална балканска държава, но ако се откаже от неоосманската си идеология. Трябва да се работи с Турция, те са много важна и полезна държава за всички нас, но трябва да се гледат първо нашите национални интереси и в техните рамки да се осъществи тази работа. Политическите лидери на Сърбия, България и Гърция не успяват да се противопоставят на неоосманската политика на Турция, те сякаш не я забелязват, а това е константа от много време насам. Всички балкански държави трябва да имаме конструктивна национална политика, за да разбираме както собствените си сили, така и възможностите на чуждата политика и да я балансираме.
– Турция участва в европейските енергийни проекти и преговаря за членство в ЕС. Може ли неоосманизмът да промени този курс?
– Не, това не може да се случи. Висшата политическа класа в Турция, която фактически провежда неоосманската политика, е пределно наясно, че Турция никога няма да стане член на Европейския съюз. Но от чисто тактическа гледна точка те привидно продължават този курс към евроинтеграция. Така те постигат и вътрешни, и външни свои цели. Вътрешно те се стремят да поставят армията под политически контрол и до голяма степен успяват да направят това. Навън пък за Турция е лесно да иска да бъде третирана като всички други кандидатки за членство, въпреки че са наясно, че приемането им е практически невъзможно. Вие чухте какво каза Ангела Меркел за мултикултурализма, но това не се отнася за Турция. Те се намесват във всичко на Балканите, искат да покажат, че могат да решат всички проблеми на държавите тук. Европа може и да не иска това, но няма избор, особено на фона на прокламираната турска евроинтеграция.
– В книгата си пишете, че допускане на турско влияние на Балканите може да бъде компенсация за неприемането на Турция в ЕС…
– Тази теория е доста вероятна. Гледано от Европа, изглежда лесно да се вземе подобно решение. За Турция това няма значение – компенсация или не, за тях Балканите са стратегическа цел, със или без нечие одобрение. Те имат свой национален приоритет тук и дано в Европа не са толкова наивни да смятат, че с компенсации ще удовлетворят Турция. За нас, балканците, това обаче е сериозен проблем.
– Как смятате, че ще се развие турската външна политика към България и останалите балкански държави в следващите години?
– Посоката е ясна – неоосманска Турция иска да има голямо влияние на Балканите. Всички територии, които е владеела Османската империя, са техен приоритет. Темпото на развитие на тази турска политика зависи изцяло от действията на балканските държави. В момента те водят дефанзивна политика. Естествено не бива да се говори за антитурска политика или нещо подобно. Важно е поне България, Сърбия и Гърция да създадат някаква координация помежду си, защото според мен имат съвпадащи национални интереси. Да, Сърбия не е член на ЕС и НАТО, но това не бива да бъде пречка. Разбира се, важни са позициите и на ЕС, и на САЩ, но най-вече всичко зависи от това дали ще осъществим стратегия на общобалканска политика спрямо Турция. Тя не бива дабъде неприятелска, а разумна и дългосрочна.”
Не мога и да не се похваля с уникалното си копие на книгата без отпечатана корица и, естествено, с подпис от автора 🙂
От същия жанр
