Четенето на Юдженидис е като надзърване в кладенец в летен ден. Доближаваш се, отместваш закованите отгоре дъски – прогнили табута – и се надвесваш над отвора. Далеч отдолу лъхва те смразяващ хлад, а темето ти е изгаряно от слънчевата жар. Тялото е объркано, няма на какво да се опре, за да знае кое точно чувства – дали студ или горещина. Завърташ макарата с провисналата към тъмнината верига. Тя мрачно, скрибуцайки, се завърта и нещо започва да се изкачва към теб. Вода долу едва ли има. Но кофата не е празна, а препълнена, тежка като мъката на младо момиче. Ето, наближава. Ще пиеш ли дъното?
След помитащата и смазваща „Мидълсекс“ не смеех доста време да посегна към „Непорочните самоубийства“. Чист читателски инстинкт на самосъхранение. Но има моменти, в които предпочиташ да си сложиш клуп на шията и да зачетеш това, което те плаши, отколкото да останеш в реалността дори и секунда повече. Ритваш стола под себе си и се оставяш в ръцете на категорично един от най-добрите съвременни автори.
Още с първото изречение книгата приковава:
На сутринта, когато дойде ред и на последната дъщеря в семейство Лисбън, Мери, да посегне към самоубийството – със сънотворни, също като Терийз, – двамата парамедици вече знаеха къде в къщата е чекмеджето с ножовете, и газовата фурна, и трегера в сутерена, през който може да се преметне въже.
И се започва ретроспекция на едни погубени животи, на едни увехнали, изтръгнали се от отровната почва рози. През погледа на група момчета, които болезнено и до лудост се влюбват в това странно сестринско ято, и от гледна точка на вече случили се събития и при налагащо се мнение за предопределеността на трагедиите, Юдженидис изковава хипнотичен роман, който едновременно те смразява и сгорещява. Точно както и в „Мидълсекс“ (за протокола – написан след този), емоциите са само струни, които авторът подръпва според желанията си. Мелодията е ту нежна и красива, ту ужасяваща, но не фалшивее и за миг. Животът в предградието, където си пред погледа на всички – и възможността да се затвориш в черупката си и да се отдадеш на мъката. Смъртта на първата от сестрите е катализатор, но не и първопричина – семейство Лисбън от началото до края на книгата са част от някаква друга реалност, дори и всичко около тях да е банално като семеен скандал.
Месец след месец, водовъртеж. Животът на четирите момичета е следен отдалеч, а страстната обсесия по тях побърква и наблюдателите, които спокойно признават, че животите им завинаги са белязани от тези още-не-жени, тези вече-не-момичета.
Но нямаше как да не са чували шума преди това, докато тя се промъкваше долу, за да пусне момчетата и мъжете, стъпките им, докато ги отвеждаше нагоре по скърцащите стъпала в заредената с тревожни вибрации тъмнина, жужащи в ушите на мъжете, плувнали в пот, изложени на риск от предявяване на обвинения в изнасилване, загуба на кариера, развод, само и само да бъдат отведени нагоре по стълбата, през прозореца и на покрива, където, обзети от страст, остъргваха коленете си и се въргаляха във вонещи локви…
… И дори при това положение, ако трябва да бъдем честни пред себе си, нямаше как да не признаем, че и до днес се любим с онова бледо видение – стъпалата ѝ неизменно запрени в улука, едничката й подаваща се ръка все така обвита около комина за равновесие, винаги, без значение какво правеха стъпалата или дланите на любовниците ни в съответния момент…
… тя бе един ангел, отдаден на плътта. Момчетата разказваха как ги приклещвала до комина, сякаш чрез две пърхащи крила, а също и за прозирния рус мъх над горната й устна, който приличал на перушина. Пламналите й уши, същински живи въглени, били вторачени в мисията й със съсредоточеност, възможна единствено за същество, което не изпитва ни капка съмнение във величието на Сътворението или в неговото безсмислие. Думите, които момчетата използваха, потръпването на веждите им, страхът, объркването, слисването, бяха явни признаци, че са послужили за възможно най-маловажни стъпала при изкачването на Лъкс и, в крайна сметка, макар да бяха въздигнати до върха, не можеха да ни кажат какво има отвъд…
Еротика, напрежение, невъзможност да дишаш в ритъма на книгата, защото ще се задушиш. „Непорочните самоубийства“ е модерен роман, който носи всички качества на гръцка трагедия, пренасяща посланието си през вековете с лекота. Тук животът е на прицел, а смъртта е желан приятел – и не е случайно, че всички дървета в квартала биват отсечени, свидетели не са нужни. Семейство Лисбън успява да се изолира от света и да се отнеме от него, да зачертае съществуването си. За мен останаха загадка мислите и чувствата на майката и бащата на петте момичета, Юдженидис само щрихира тяхното присъствие и емоция – сякаш са надзиратели, които имат за задача да бездействат, или да налагат носенето на окови, за да наведат мислите на своите еднокръвни затворници към единственият път към свободата.
Описвайки разпадането на едно семейство, придружено с разпадането на цялата къща, Юдженидис изгражда алегория на прогнилостта на цялото общество, което не обръща внимание на знаците на разрухата там, където всичко трябва да е красиво – в телата и умовете на младите. Аутопсията на телата им е момент, който те кара да скърцаш със зъби, но цялата книга е аутопсия на умовете им – и безсилието е всичко, което имаш, прегърни го. Дори и без отделните жестоки самоубийства, логиката на сюжета отвеждаше към рухване на цялата къща и погребването в миг на всичко, което не принадлежи на този свят.
„Непорочните самоубийства“ описва трагедията на прекършената фиданка, но и тържеството на краткия ѝ живот, напук на предопределения от първото изречение трагичен край. И точно в това очакване на най-лошото Юдженидис успява да предаде емоцията от всеки дъх, от всяка целувка, от всяко докосване между желаещи се тела. Животът е кратък, но не толкова, че да му се насладим истински – в очакване на скорошния завършек. Сведен до живота на млади момичета, белязан от скорошната среща с Атропос, вече всяко нещо си заслужава изживяването.
Още мнения за книгата има в „Аз чета“, „Супата на Кафка“, „Книжен Жор“, „Култура“, „Под моста“, „Sun’s calling!“, вероятно и другаде, ако се поразтърсите.