„Непосилната лекота на битието“ едва ли ще е вечна класика

 Откакто се бе запознал с Тереза, не можеше да се люби с други жени без алкохол.

   Почти триста лайка събра снимката на „Непосилната лекота на битието“, която качих в групата „Какво четеш…“, когато започвах романа преди две седмици – не са хич малко, подобно количество одобрение е почти винаги запазено за всепризнати класики, които са четени и харесвани от много, много хора. Зачетох я заради безброй препоръки, които получих от хора, чието мнение уважавам. Но няма да се съглася с тях. За мен най-популярната книга на Милан Кундера се проваля в един основен тест – дали времето ѝ влияе. Според много хора не, според мен обаче да. Ясно е, че при излизането си през 1984 г. антикомунистическата ѝ сила е била откровение и могъщо обвинение към соц-режимите, а след промените и издаването ѝ на български и тук е обръщала сърцата на хората, помагайки им да мислят за немислимото доскоро: за престъпленията на комунизма. Разбирам защо е толкова ценна за толкова много читатели, които са я чели и препрочитали в ония времена, разбирам откъде тръгва аурата около Кундера и нестихващата му до днес слава и преиздание след преиздание. Но не ги споделям.

    Накратко, защото наистина мразя да пиша негативни неща за книгите, особено такива, които имат стойност, но не са моите книги. „Непосилната лекота на битието“ е разпиляна книга, тия сюжетни линии, дето лъкатушеха като пияници, ми се струваха самоцелно оригиналничене, а краят с кучето ми беше насилено сантиментален, особено след като няколко десетки страници преди това научихме каква истинска трагедия очаква неговите стопани. Нещо, което по принцип не харесвам, тук е водещо – това протяжно философстване на общожитейски и цивилизационни теми без отношение към сюжета и героите: тия моралистични приказки, които могат да минат за популярна психология, но за мен са интелектуалничене заради самото него. Факт, Кундера разказва леко и приятно, дори си записах няколко хубави цитата, а мисля, че повечето му фенове могат да посочат още стотици добре звучащи фрази.

В този момент Томаш не си даваше сметка, че метафорите са опасно нещо. Не е желателно да си играеш с тях. Любовта може да роди от една-единствена метафора.

   Какво ми хареса в книгата? Всъщност доста неща вън от горепосочените – хареса ми най-вече вписването на делничното в историчното. Защото събитията в Чехия са трагедия за един народ, но за отделни негови членове могат да носят различна стойност: дори да са повод за гордост от броените мигове свобода. Допадна ми темата за емиграцията – физическа и мисловна, и за примиряването, че трябва да се върнеш зад Желязната завеса, защото все пак там си у дома. Въобще там, където Кундера анализира отношението на човека към системата, на сблъсъка между съвест и примирение, на смелост и покорство, „Непосилната…“ е силен роман. Но като слезе на ниво емоционалните любовни драми, ми бледнее. Тия обяснения и разчепквания на моногамията/полигамията са общи приказки, левитиращи във въздуха, едно от нещата, които за мен причиняват необратимото остаряване на този роман и плъзгането му надолу, без възможност да стигне до статута на истинските класики.

Любовта се проявява не чрез плътско желание (това желание може да се отнася до огромен брой жени), а чрез желание да споделиш съня си (това желание бива насочено само към една-единствена жена).

   Знам, че мнозина няма да се съгласят с мен, защото обичат този роман и изобщо творчеството на Кундера. И разбирам това. Но сме се разминали с него, някъде в процепа между личното и историчното. А и след Ромен Гари някой да пише сериозно за любовта ми се чини винаги недостатъчно.

  Други ревюта за книгата има в „На по книга, две“, „Изумен“, „Книжен Жор“, „walls and bridges“, „Първи впечатления от последно прочетеното“.