Така, първо да си го кажем прямо – ако не сте чели „Малка омраза“, бегом към текста ми за нея и изобщо и не продължавайте надолу, защото има прилична вероятност да ви издам нещо и сетне ще ме мразите. Но пък ако сте, не виждам никакъв смисъл да четете ревюто ми за „Неприятната страна на мира“, защото то си е пределно ясно, че ще искате да я четете… Изобщо ще си пиша, сякаш никой няма да чете, защото все пак трябва да изразя щастието си някак си – а за книги го правя преимуществено тук.
Именно в текста за първата книга от поредицата „Ерата на безумието“ обясних ясно какво значи за мен Джо Абъркромби и как той ме спечели да чета отново фентъзи. Вече съм писал за всичките му издадени на български книги, слагам тук линкове, ако сте пропуснали някоя: „Гласът на острието“, „Преди да увиснат на въжето“, „Последният довод на кралете“, „Отмъщението на Монца“, „Герои“ и „Червена страна“, трилогията „Полукрал“, „Половин свят“ и „Половин война“, както и сборника „Внезапни завършеци“. А настоящата трилогия се развива малко по-напред в бъдещето, когато технологията бавно пробива и променя пейзажа в Света на Първия закон, но все така основното в него си остават постоянните предателства, коварства и агресивни действия на всеки срещу всички. Заради което и в „Неприятната страна на мира“ Абъркромби с няколко умели хода разбива всички постулати от първата книга и по свойствения му перфиден начин ги пренарежда отново. Мирът е само подготовка за нова война в този свят – и този път една крайно злополучна екзекуция го взривява.
Да видим с няколко думи какви ги вършат основните герои от първата книга. Орсо вече носи кралската корона и всички кралски тежестви воглаве с нея – внезапно осъзнава, че са му взели всичко хубаво в живота и всъщност тая работа с кралуването е голяма гадост, но няма как да се отърве, до живот си е. Който може и да е кратък обаче. Защото нов бунт назрява срещу властта, като един от участниците е лесно предвидим – Стаур Здрачния хич не е щастлив от завършека на похода му в първата част, а до него като крайно неочакван (ако при Абъркромби изобщо има такива неща) съюзник се пръква и доброто момче Лео дан Брок, който се оказва изключително лесен за водене за носа. А мераклии да използват героя бол, като сред всички тях се отличава драгоценната и обичана от всички ни Савин дан Глокта, която крайно рязко е загубила позиции в двора след премеждията си в първата книга. И е готова на всичко – ама всичко всичко, – за да си ги върне, особено ако пътем може да нарани някогашния ѝ любим Орсо. Разбира се, всички други оцелели от първата част герои са на линия, особено революционерите от Валбек, които продължават да жадуват за пролетарското си надигане, така че нещата ще се развихрят както си трябва.
И след всичко това да си кажа, че направо съм бесен на Абъркромби. В края отново успя да завърти убийствени обрати, които ме оставиха зяпнал, седях си като треснат на терасата през един жарък летен уикенд и препрочитах пак и пак какво е спретнал. Гад е тоя, гад, от най-добрите! Затова наравно с вас и с огромна надежда гледам към Ангел Ангелов, който преведе чудесно този том, изцяло се вписа в стилистиката на досегашните, а вече работи по третата част, която е с работно заглавие „Мъдростта на тълпите“, пък да видим. Ако всичко е наред, а около тия книги сякаш никога не е, ще се появи април-май догодина, за да завърши тази страхотна трилогия – която съм сигурен, че ще е епична и в последната си част.
И изрично да благодаря на Фиделия Косева за втората страхотна корица, която направи, получихме мигом одобрението на автора 🙂 А за третата…
