Едно от любопитните особености в живота на висшите римски слоеве е склонността, ако някой се озове в неблагоприятни обстоятелства, да се самоубие.
Историческите книги с логото на изд. „Прозорец“ са добре познати, ще спомена само по-нови заглавия като „Средното море. История на Средиземноморието“ на Джон Джулиъс Норуич и „Ханибал“ на Филип Фрийман. Новата биография „Нерон“ на Антъни Еверит и Роди Ашуърт цели по-балансирано представяне на образа на един от най-скандалните римски императори, деянията на когото – и без художествената измислица – определено надминават всяко въображение. Но поставени в контекст, някои от тях – не всички със сигурност, поне могат да намерят някакво рационално обяснение. Едновременно интригуващо и опрелелено несигурно всъщност е едно от основните твърдения на авторите, около което формират и част от тезите си: „…изглежда, че наистина е същестувал конфликт между момчето, което се обучавало за ролята на принцепс, и това, чието най-съкровено желание е било да бъде творец.“
Дори беглото прелитане над основната фактология от живота на Нерон впечатлява, в началото на първи век се вихрят такива страсти и обрати, каквито никоя игра на тронове не би могла да наподоби достойно. От драматично детство на Нерон под лоното на амбициозната му майка Агрипина, сестра на Калигула, която не се поколебава да прибягва да отрова, за да постига целите си и в крайна сметка осигурява за себе си и сина си както огромно богатство, така и поставя двамата в неочаквана властова позиция (и детето приема пълна промяна на името си, след като е осиновен от оженилия се за Агрипина император Клавдий: от Луций Домиций Ахенобарб той става Тиберий Клавдий Нерон Друз Германик Цезар), след като цяла една отделна драма около друга жена на Клавдий – Месалина, и техния син Британик завършва пословично кърваво. Еверит и Ашуърт обръщат пространно внимание на появата на Сенека в живота на Нерон като негов наставник (и причините да е в изгнание за известен период от време), а сякаш неизбежното отстраняване и на Клавдий от сцената оставя на нея само амбициозната майка и нейния син, които споделят властта по относително спокоен и неконфликтен начин. За известен период от време.
Двамата автори описват някои от странните приумици на младия властник като желанието му да се „забавлява в невинния мрак“ в някакво подобие на действията на героите от „Портокал с часовников механизъм“ – той се маскира като роб, пие в кръчми с приятели, след което извършват дребни кражби и нападения над случайни минувачи, включително намушквали без милост всеки, който оказва съпротива. Това обаче звучи като детска игра пред всичко, което следва, след като Нерон решава да излезе иззад сянката на властната си майка, чиято доминация личи дори и в монетите от периода. Решен да я убие, той пристъпва към действие и не се свени дори да поръча построяването на кораб-капан, с който да удави майка си – и в което си намерение успява, макар и с известни драматични усложения. След нейната смърт вече нищо не му пречи да се отдаде на изкуството си, като част от еманципацията му включва както да се освободи от трезвомислената опека на Сенека, така и да убива без милост всеки, около когото евентуално би могло да се консолидира предизвикателство за трона му – и дори бягството на такива лица в далечни земи не ги опазва от жестока смърт, участ, която по негова заръка застига дори бившата му жена и доведена сестра Октавия, дъщерята на Клавдий от Месалина.
Творческата душа на Нерон намира израз и встрани от убийствата – той се специализа в свирене на цитара, седемструнна версия на четириструнната лира, ранен предшественик на китарата, и прави своя професионален дебют пред препълнена зала в Неапол. Привичките му скандализират неговите съвременници, Тацит например описва например мним сватбен ритуал между него и любим освободен роб, а похожденията му не са подминати също. Основен акцент са и военните кампании на Острова, където римската колония става жертва на мащабен бунт на местни племена (обяснен с римската алчност, например това, че Сенека дава огромни заеми с висока лихва на местните), подклаждан от друидите, които са описани като извършители на кървави човешки жертвоприношения. Военните действия са проследени в детайли, а няма как и основно внимание да на бъде обърнато на огромния пожар в Рим, с който основно е свързвано името на Нерон в съзнанието на хората. „Градът още тлеел, когато хората започнали да питат кой е отговорен за пожара. Толкова голяма трагедия не можела да бъде случайност. Трябвало да обвинят някого“, пишат двамата автори, но аргументирано защитават позицията, че Нерон няма общо с пожара и всъщност е действал адекватно за ограничаване на трагедията. Друга сянка върху името на Нерон – преследванията на християни, също е развенчана, като авторите посочват, че по-скоро някой християнски апологет е измислил тази история в края на IV в. и я е вмъкнал сред разказа на Тацит, който единствен от всички източници споделя подобна информация.
Може да се предположи, че целта на фалшификатора е била да добави тежест към оскъдните данни в християнската карикатура на Нерон като автор на най-жестоките гонения, като брутално чудовище, като пръв образ на Антихриста.
Последните години на Нероновото управление звучат като истински хаос и дори само многомесечното му триумфално шествие из олимпийска Гърция, където бере абсурдно богата жътва от венци и палми на първенството, може да бъде посочено като доказателство за помрачението му, което води до нови и нови жестокости, сред които се откроява например самоубийството на Сенека. Римският трон се клати и финалните акорди на това управление са достойни за всяка трагедия, написана от древен класик.
И това са само малка част от информацията, събрана от Антъни Еверит и Роди Ашуърт в „Нерон“, уместно е да добавя и подзаглавието на книгата тук: „Матрицид, музика и убийства в имперски Рим“. Без да се опитват да оправдаят наистина впечатляващата поредица от убийства по заръка на императора, двамата все пак търсят и по-нюансиран подход от простото му анатемосване и разобличаване. Не може да се отрече, че императорите от този период привличат жадната за жълтини публика, като впечатляват с помпозните си крайности и действия далеч отвъд обхвата на морала и здравия разум. И сред всички тях Нерон определено се отличава – като син на крайно амбициозна майка, която убива всички по пътя си, преди на свой ред да бъде премахната, през любовните му афери, та до неутолимия му порив за творческо признание, което получава както поради все пак наличния си талант, така и основно заради почти божествената властова позиция, на която се наслаждава толкова години. Нерон ще остане като символ на хедонизма в неговата абсолютна крайност – и е изкушаващо в неговото управление да се дирят предзнаменования за предстоящата гибел на Римската империя.
От същите жанрове
