Юристите, които работят в полза на невинните осъдени, често казват, че е много по-лесно да бъде осъден невинен човек, отколкото после да бъде изваден от затвора. За да го осъдиш, е нужно да има арест, вездесъщата презумпция за вина и след това съдебен процес, на който властите разчитат на фалшиви свидетели, готови да кажат всичко, само и само да смекчат собствените си присъди. Разплитането на тази бъркотия обаче отнема години работа про боно от страна на всеотдайни адвокати и струва стотици хиляди долари за тестове, вещи лица и следватели. Нужен е и малко късмет.
Преди пет години имах спор с моя близка по темата за смъртното наказание и тя ме убеди да прочета „Невинният“, документален роман на Джон Гришам за несправедливо осъден за убийство, който се разминава на косъм с екзекуция. „Несправедливо осъдени“ се явява тематично продължение на този роман, като в него Джон Гришам и Джим Макклоски, чиято организация „Центуриони с мисия“ „има участие в оправдаването на над седемдесет несправедливо осъдени хора“, разказват по пет смайващи истински истории за несправедливо осъдени хора, които минават през ада на американската правораздавателна система. Невъзможно е да се опише накратко какви абсурди изпълват страниците на книгата – и все пак те са се случили и заради тях хора са прекарвали десетки години в затвора, а един губи и живота си. Търсенето на виновни на всяка цена се превръща в истински театър, а както пише Гришам, „често пъти истинските убийци са били под носа на полицията още от самото начало, а в два от случаите те са били главните свидетели на обвинението.“
Малко са съдебните процеси, на които не се чуват фалшивите показания на поне един доносник от затвора…
Толкова често се срещат многочасови агресивни разпити без аудио- и видеозаписи, нито присъствие на адвокат, включително с използване на насилие, които водят до фалшиви признания, когато рухнали психически хора са съгласни на всичко, само и само мъчението да спре. В едната история водеща е политиката – набедените трябва да бъдат осъдени на всяка цена, за да се избегнат расови вълнения. Във всички истории се вихрят арогантни експерти или вещи лица, които твърдят бомбастични неща за уменията си – например един доктор, който претендира, че прави абсурдните 1200 аутопсии годишно, и изводите му са винаги в посоката, която е нужна на обвинението. „И до ден днешен никой не знае колко несправедливи присъди са тръгнали от скалпела в ръката на д-р Стивън Хейн“, пише Гришам. Или анализи на следи от ухапвания, които нямат никакви научни основания, но са охотно приемани като доказателство в съдебната зала и до днес; същото се отнася и до един „специалист“ по кървави петна, който просто е минал четиресетчасов курс в един хотел, след което започва да си измисля какви ли не удобни на обвинението изводи; към края пък едни набедени ескперти по пожари буквално унищожават живота на един мъж, като измислят умишлен палеж. В единия от случаите полицията отказва да приеме дори самопризнанията на истинските убийци, защото противоречат на вече изградената и усърдно защитавана хипотеза, а в друг жена, която сама отива в полицията, за да каже какво е видяла, бива нарочена за виновна и замесена в грандиозна и напълно измислена конспирация.
Наистина смайващи са начините, по които разследващите и/или прокурорите градят фантастични сюжети, в които привличат нови и нови хора, често до винаги укриват от защитата доказателства, които биха подпомогнали оневиняването на обвиняемите, и дори десетилетия по-късно системата продължава да ги защитава дори при пълна промяна на обстоятелствата и преразглеждане на целия случай. Лъч надежда дават моментите, в които по някой смел съдебен заседател се опълчва на останалите (Гришам уместно посочва, че това не е сценарий тип филма „Дванайсет разгневени мъже“, в което мнението на всички се обръща), а самотно геройство, след което често има лоши последици за тях, но те са толкова редки, най-често присъдите се раздават с убийствена – буквално – лекота.
„Несправедливо осъдени“ е угнетяваща книга, но едновременно с това крайно нужна, за да има надежда една наистина прогнила система да бъде прочистена до някаква степен, а чест прави на Гришам, че използва своя огромен авторитет и популярност, за да дава гласност на работата на хора като Джим Макклоски и неговата изключителна организация. А ако се чудите дали има стилова разлика в историите, разказани от доказания майстор, и тези на защитника на невинните, аз лично не усетих, редакторите са си свършили работата и всички 10 случая са четивни като литература, но неизменно тежки в описанието на събития, които изглеждат като извадени от твърде разюздано писателско въображение.
