Това е най-необикновената изненада: очаквал е нещастен живот, а в крайна сметка е точно обратното. Направо не е за вярване.
„Неудачниците“ на Том Ракман се оказа много личен роман за мен, в него е описана по прекрасен начин любовта към вече почти изчезналото вестникарско изкуство, до което имах възможност да се докосна в моята младост, преди книгите да отвлекат завинаги сърцето ми. Прочетох книгата на един дъх в самолет и автобус към Париж, толкова по-хубаво бе, че именно с история от френската столица начева тази причудлива мешаница от кратки истории за кротки животи, пропити с неизбежните житейски драми, тук-таме възходи и повечко падения, но в крайна сметка едни не толкова нещастни животи, колкото се е очаквало. Направо си е не е за вярване, както пише авторът.
…в цялата цивилизация нищо не е било така продуктивно, както нелепата амбиция. Каквито и да са нейните вреди, нищо не е създало повече от нея. Катедрали, сонати, енциклопеди: зад тях не стои любовта към Бога, нито пък любовта към живота. А желанието човек да боготвори човека.
Ракман завърта своята история около международен вестник, ситуиран в Рим, като всяка от главите проследява историята на човек, свързан с него, като постепенно отделните щрихи чертаят много по-голямата картина – защо е създаден този вестник, как функционира, как се променя с времето и как личните драми на работещите в него са някак и в синхрон с професионалните предизвикателства пред тях. Романът започва трагикомично с разказа за един (както е наречен по-късно в текста) „дъртофелник в Париж“, а именно обръгнал на всичко и вече изпаднал зад борда журналист (няма дори компютър!), който точно се е отвървал от тиранина на своя живот – либидото, и търси какво да прави с живота си, а след това ни повежда и из редакцията на самия вестник през образа на отговорника за некролозите и други маловажни, но неизбежни страници. Тук с удоволствие човек се потапя в малките детайли от списването на един вестник, сякаш чува звуците, ако е влизал в редакция, и само си представя как светът, в случая Италия (че и нарочен надпис като от Данте напомня за нея), е оставен навън, а всичко е фокусирано в изпълнението на задачите в кратки инфарктни срокове – за да се случи магията на печатането там долу на втория подземен етаж.
По някакво чудо до крайния срок в десет вечерта вестникът запълваше всеки ред на всяка колона, при все сърцебиенето и сквернословието на финалната права.
Малко по малко опознаваме хората от редакцията, първо като странични и понякога негативно описани герои в историите на другите, след това, когато застанат във фокуса на събитията, откриваме и някаква форма на обяснение защо са направили това и онова, защо са точно такива, каквито се възправят пред нас. Намираме героиня, която заживява с незрял хлапак, защото отдавна е спряла да търси любовта – „това конкретно чувство“, следим драмите с коректорите и се дивим на „Библията“ – стиловото ръководство на вестника с хиляди статии в него, което „някога се отпечатваше и подвързваше и на всяко бюро в нюзрума имаше оставен екземпляр. Вече съществува само във вътрешната компютърна мрежа на вестника, не на последно място защото текстът е нараснал приблизително до размерите на Лихтенщайн“.
Толкова малки, но никога маловажни истории се редуват по тия страници, от срещата на стари приятели, през трагичната съдба на основателя на вестника и връзката му със съпрузите, на които възлага да го създадат; или пък търсенето на кореспондент в Кайро, което ни отвежда към прагматичния в избора си на поприще Уинстън и стоварилия му се изневиделица и обръгнал на всичко бродяга Снайдър, който все се оказва там, където никой не го е очаквал и не се свени да се възползва от всеки и всичко. Откриваме отдадените изцяло на професията си журналисти, които загърбват с лекота личния си живот („тя има вестникарска нагласа, а той вече не е на първа страница“), или пък не твърде добрата коректорка, която отчаяно се опитва да си намери място в свят, който я отхвърля; тук са неизбежните изневери и разпадащи се бракове, а в крайна сметка идват и промените с новите технологии, с изчезването на тракането на пишещите машини и печатницата в приземните етажи – или както пише Ракман:
Новините станаха по-хладни, по-спокойни, по-чисти.
И там с тиха стъпка влиза и жената, която чете всеки брой и всеки ред на вестника, макар да изостава с години от него – „когато самолетите се врязаха в Кулите близнаци, тя наблюдаваше колапса на Съветския съюз“, в дома ѝ датата е далеч назад от тази отвън, а един-единствен липсващ брой дава ключ към нейната съдба. Или пък друга жена, която се вози в самолета до мъжа, когото наскоро е уволнила – и пламналото увлечение изглежда като опрощение за годините, в които е била мразена от всички. А времето си тече, технологиите отново твърде скоро искат всичко да е различно, но точно в този вестник те не са приети добре – защото, по уместните думи на един от героите, „интернет е за журналистиката това, което са автомобилните клаксони за музиката“. И накрая признанието, което читателят отдавна е догодил: „Дойдох, за да обитавам една стая с теб, дори ако за целта бе потребно да построя тази стая, да я запълня с хора, с пишещи машини и с всичко останало“, и и в крайна сметка времето за сбогуване за вестника:
…този всекидневен осведомител за идиотизма и великолепието на човешкия род.
Не ми се излизаше от света на този вестник, толкова много сякаш имаше да се разкаже, и все пак приех този завършек, логичен, тъжен и неоспорим, и биографията на този ежедневник по толкова много неща прилича на биографията на истински човек. Има причина тази книга на Том Ракман да е превеждана на куп езици, тя говори по чудесен начин на моето и околните поколения, без да назидава и без да изпада в сантименталност – но има носталгия и много нега по тия страници. Романът бегло ми напомни на „И тогава стигнахме края“ на Джошуа Ферис, която някога не оцених, струва ми се, че днес бих я прочел другояче, когато съм се поизлекувал от трескавия ентусиазъм на младостта. Но именно в нея видях хората с мастило в кръвта, истинските журналисти, които работеха в ежедневник и правеха всичко възможно той да е най-добрият възможен. И те заслужават своята история – и може да се каже, че по някакъв начин „Неудачниците“, въпреки заглавието си, е славната история на всеки един просъществувал достатъчно – и въпреки всичко – добър вестник.
От същия жанр
