Човешките, топлите, кротките книги се множат – а хубаво е, че „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ на Рейчъл Джойс хем може да бъде описана така, хем излиза от това бързо формиращо се клише за самотни възрастни хора и техните приключения („Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“, „Човек на име Уве“). Ако сте чели „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ на Ема Хупър, ще ме разберете, особено началните стотина страници са почти припокриващи се като емоция, само че с обърнати роли – един мъж поема на път, а в дома му неговата съпруга се оказва по-сама, отколкото е мислела, че е възможно. За щастие, Рейчъл Джойс бяга от евтината мелодрама, от простото поемане на път, на който човек преосмисля живота си, открива неподозирани сили, надскача себе си и смело заявява, че го има, че щастието е възможно и няма препятствие, което не може да бъде преодоляно. „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ е много истинска книга, в която човешкото е реално – слабо, обезверено, често отклоняващо се от уж ясния път, под угрозата от чужди вмешателства, дори доброжелателни, но винаги объркващи… Харолд Фрай е от онези герои, които не можеш да не обичаш не заради качествата им, а заради слабостите им.
Фрай е буквално спрял да живее пенсионер, който се оказва с провален брак, пропуснати възможности за близост със сина си, с едно-единствено, също оставено да изтлее, истинско приятелство в живота – като ситуация силно напомня на „Ние“ на Дейвид Никълс, където съпругът все пак се опитва да спаси своя брак и да се сближи отново със сина си. Тук Джойс запраща героя си на самотно пътуване, една от ония наивни сделки с бога – „ако извървя разстоянието от точка А до точка Б, ти ще направиш това и това“. Разстоянието е над 1000 км, а от бога се очаква да спаси живота на негова стара приятелка, болна от рак, чието писмо за сбогуване отключва тази пилигримска одисея. Фрай дори не е вярващ – просто цялата тежест на самотния му, застоял живот, на годините брачна неудача внезапно се стоварва върху му и само вървенето изглежда като изход – отдалечаване от кървящата рана на всички провали, доближаване до обещаното изкупление под формата на спасение на чуждия живот.
Това е книга за едно самотно пътуване. В него Фрай намира отново себе си, преосмисля миналото си, променя се – и постига целта си. Но ако беше само това, книгата щеше да е ужасна, а ла популярните сълзливи душеслабителни на знайните автори. Джойс прави много повече от тази простичка история – пътуването на уморения старец се превръща в борба: със себе си и света. Особено трудно става, когато светът решава да помага.
Имаше една мрачна приказка на Карел Чапек, в която един друг старец върви и върви, а след него множество хора го следват, защото знаят, че където умре, ще намерят съкровище. Е, това се случва на Фрай – историята му е подета от медиите, тихото, макар и трудно ходене е превърнато в пътуващ цирк, след като много жадни за вдъхновение и съпричастие люде се присъединяват към него. Не закъсняват и рекламодателите, и проблемите… ще направя една странна аналогия, но просто се натрапва: психологическата дълбочина на „Дългата разходка“ на Стивън Кинг я има и тук – поредица от висини и низини, от малки победи и последващи нови грижи.
Точно това ме зарадва истински в „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ – реализмът, особено по последните страници, където много неща, за които се досещах, излязоха наяве. Но това не бе разочарование, а облекчение – хич не ми се искаше сълзлив край, в който всички са щастливи до видиотяване. Опакованият в смирение позитивизъм хич не ми е по вкуса. И не казвам, че реалността не подлежи на промяна, но предпочитам цената да не бъде крита грижливо като нещо срамно.
От същия жанр
