Този Паланюк, този Паланюк. Да го осаннвам ли, да го разпвам ли? Още не мога да реша. “Невидими изчадия” ме измъчи тотално, объркваше ме непрестанно и в крайна сметка четенето й се проточи потискащо дълго за 250-те й странички. Да кажеш, че е книга само за жени – не е. Да кажеш, че е пълна с гадории – бе така си е, но и в “Боен клуб”, и в “Оцелелият” имаше пасажи, които не бяха цвете за мирисане, а за разлика от “Приспивна песен” тук смърт практически нямаше. Поне не във физическия смисъл.
Трябва да пипам внимателно около сюжета на книгата, защото Паланюк е разположил куп разкрития по протежение на действието. То започва на една сватба, гарнирана с пожар на горния етаж, хомосексуален акт между младоженеца и един от героите със сложна самоличност в книгата и три жени-мъже, едната с изтичаща кръв. Оправяйте се, не мога да го обясня.
Паланюк директно захвърля читателя в една наистина гнусна вселена – тази на пластичните операции и преяждането с медикаменти. Героите му овършават чужди тоалетни и професионално разпределят хаповете според моментните си ментални прищявки. Едната героиня е изцяло рожба на пластичната хирургия, без почти нищо естествено в себе си, другата е обезобразен фотомодел, станала жертва на ревността на своя колежка, която спи с годеника й. В миналото й стои като непоклатим камък брат й, който бива също обезобразен от избухнал флакон с лак за коса и след това починал от СПИН. Заедно с тях е и бивш полицай от нравствената полиция, бивш красавец с обсесия от външния си вид.
Чудничка компания. Паланюк разхвърля постоянно действието нагоре-надолу, сипе жлъч и гняв по съвременното общество, но поне за мен оправданата му критика сред точно този роман се размива заради естествената дистанция, който всеки със здрав разум би заел от него.
Не харесах книгата и трябва да призная, че доста хора ме предупредиха, че това ще се случи. Тя е просто твърде гротескна за моя вкус, твърде разголена, твърде жестока – и то онази, абсолютната жестокост, която човек е способен да причини сам на себе си без особени скрупули. Имаше моменти, когато действието ме приковаваше, когато се разкриваше една или друга връзка между героите, но в повечето време бях абсолютно дистанциран от действието и нищо не можеше да ме накара наистина да го почуствам. Мисля и че Паланюк и не очаква това да се случи – същинският му “таргет” – доброволните жертви на пластичната хирургия – не биха издържали и 30 страници от книгата.
Според мен оформлението на корицата не е на висота, което важи и за който и да е от романите на Паланюк всъщност. Нямам идея защото тази практика продължава.
Друго ревю на книгата има в “Аз чета.