Първата ми среща с Георги Господинов се състоя почти изцяло в един лашкащ се автобус по пътя към родния Видин. Четях, записвах, препрочитах редове и абзаци, връщах се назад и почвах току-що завършеното есе, за да го осмисля по-добре, за да видя и самата му структура, не само това, което ми казва с думи прями. И вълнение, всеки миг беше вълнение от досега с автор, който досега ми бе убягвал, а всъщност казва точно нещата, за които силно искам да чета, по начин, който адски ми харесва да чета. Впечатлен, искрено впечатлен съм от сбраните зад корицата на „Невидимите кризи“ текстове.
Предварително ми бяха задали хубаво очакване за втората – по-литературната част, в която четенето и книгите са обследвани и обгрижвани доволно. Затова и започнах по-лежерно първите есета и… пропаднах, без да го очаквам. Открих осмисляне на историята през лични истории, през красиви метафори от реалността – като тенджерите от претопени боеприпаси и муниции, в които германците можели да варят и камъни след войната, – та до изрази като „смъртава година“ и цитати, които те центрират в себе си и не пускат: „Казвам ти, нечетенето на книги е опасно за живота. Както и сакатлъкът умствен до сакатлък телесен ще те доведе.“ История след история се вписват, а социализмът и други околни епохи са показани ту с една, ту с друга своя страна, но по начин, по който връзката им със сегашността е изтръпващо видима – няма нужда един паралел да е прокаран с думи, за да бъде открит от читателското око.
Онова, което е било символ на една революция или на цяла епоха, след време губи сакралната си стойност и се превръща в джунджурийка за спомен, за забавление, в примамка за окото на чужденеца. Най-често – в кич.
На едно място Господинов разказва за границата, за мястото, където са угаснали много надежди и май повече животи. Там той пише: „Всички живи същества бяха свободни да пресичат границата, само човекът си беше отнел тази свобода“, и зад това изречение стои всичко нужно да се каже, в него го има онова ярко отграничаване на човешкото безумие от простото и методично здравомислие на дори един бръмбар. И се чудиш, аджеба, тая еволюция каква я мислим, а тя каква е станала.
Държавата Черномория, чували ли сте я? Онази, която огражда черноморското езеро с часовников механизъм, което може да помете в пламъци част от Европа, ако някои човекозамърсителни процеси продължат? Не сте. И аз не бях. А сега се чудя как не съм я забелязал, като е толкова очевидно съществуваща.
Европата тук е различна, нелъскава и немодерна, много не-та на това, което ни набиват. Тази Европа е красива, тиха, стара и спокойна, помъдряла от кървища и решила да ги остави основно в изкуството. Тази Европа пó ми харесва: „Сутрин събудена от звън на камбани, вечер – бъбреща с приятели на една пиаца в Пиза. Утрините й австро-унгарски, нощите й – италиански.“ Та дори и да се случва така, че „Тъгата и тягата по нея – български.“ И ний сме дали нещо на света.
После идва и тежката литературна артилерия, за която Алекс Кръстев, когато снощи обсъждахме прочетеното, чудесно ми написа: „Има нужда да се казват някакви неща в тая държава – да се обяснява, че литературата не е само шменти капели, а има и сериозна обществена функция“. Съгласен съм силно с това, а и точно тук идват откъси като този:
Затова предвиждам страхотно бъдеще за литературата като произвеждаща смисъл. Нещо като алтернативен енергиен източник. Какво прави литературата, казано най-просто. Разказва истории и с това отлага края (Шехерезада). Разширява света и собственото ни ограничено време и тяло. Животът ни щеше да е обидно кратък без нея. Какво още? Дава ни инструменти за интерпретация. Учи ни как да мислим себе си и света, как да го разкажем, как да го четем. Литературата е бавна медия, за разлика от класическите и нови медии, но смисълът, който тя дава, има важното качество траене.
А фантастичния увод към учебник по литература за шести клас? Как по-добре да се каже от първите му изречения:
Ако не четете този текст, той не съществува. И това е първото чудо на четенето. Всяка книга, която стои затворена в библиотеката, е като онова спящо царство от приказката. Ако отвориш книгата и зачетеш малко, царството оживява. Има някаква магия, която се получава от срещата на поглед и буква. От тази целувка между окото и написаното чудото се случва. Първото, което искам ти кажа, лично и тихо, е, че имаш да събуждаш толкова много книги от съня им. Приеми го така, между нас казано, като малък подвиг. Ти си тази, която събужда книги. Ти си този, който събужда книги. А събуждащият книги събужда светове.
Тук, сред тези страници, има осмисляне на Вазов, на Яворов, на Георги Марков, Радичков. Банализацията е избегната и изхвърлена, имаме различни, съвременни, живи, дъхави погледи. Има лични погледи, а ако нещо защитавам в този книжен блог, това е – всеки личен поглед е по-важен от всяко дълбокомъдрие без чувство, без емоция.
И края – обожавам, когато един сборник завършва силно, завършва ударно, с думи, които остават да кънтят в главата ти. И тук е така – „Невидимите кризи“ приключва с великолепен текст за една Европа, която е заменила парите с литература:
Представям си един Литературен европейски съюз. Място, където ценните книжа са просто ценни книги. На фондовите борси се търгува с истории, пазарът е стабилен по индекса на Джойс. Икономическите притурки на вестниците се превръщат в литературни. „Файненшъл Таймс“ става борсов лист за най-търсените книги. Премиерите на европейските държави обсъждат на дълги среднощни заседания водещите тенденции в испанския роман и ролята на новоприетите източноевропейски литератури. Ангела Меркел рецитира вдъхновено стихотворението на Кавафис „В очакване на варварите“. Гръцкият премиер отвръща с току-що написано стихотворение от Гюнтер Грас. А ФАЦ излиза с водещо заглавие „Ами сега какво ще правим без проблеми?“, перифразирайки гръцкия поет.
Европа, обезпечена с литература.
„Невидимите кризи“ е изключителна книга, сбрала зад красивата си корица куп текстове, които, сбрани на едно, имат много по-мощна синергия от излизането си отделно, на различни места. Сега те са един мощен повик към замисляне, на разчупване на ежедневната реално-сивота, превърната в култ. Това е книга, която може да промени гледището ви за света, а какво по-важно? Обогатяваща, това е точната дума.
Заедно с „Преведе от…“, сборника с интервюта с преводачи на Марин Бодаков, „Невидимите кризи“ е още един бисер, който ми връща надеждата, че имаме интелектуалци в хубавия смисъл на думата, хора чели, видели, умеещи да пишат страстно и силно, да говорят така, че си заслужава да бъдат слушани и по-важно – чувани.
Вижте и прекрасното интервю на Георги Господинов за „Дневник“, в което говори за книгата и още важни неща, както и актуалното, стегнато ревю на Алекс Кръстев за „Аз чета“ и емоционално-красивото при „Книжен Жор“.
От същия автор
От същите жанрове
