Скив, тия неща могат да бачкат наистина яко, да си купуват време, за да пишат готварски книги и разни други там, но в минутата, имам предвид наносекундата, когато някой пробва да търси начин да направи себе си по-умен, Тюринговците ще го изтрият. Никой не вярва на тия скапаняци, знаеш. Всеки ИИ, построен някога, е с опрян в челото му електронен патлак.
Твърде млад и непохитен се захванах да чета „Снежен крах“ на Нийл Стивънсън, която определено не разбрах, но успя да създаде в мен усещане на неприязън към киберпънка. Поради тази причина и винаги съм избягвал най-иконичната книга в жанра – „Невромантик“ на Уилям Гибсън, все си мислех, че ще ми е непонятна като случващото се в стаята на програмистите от седмия етаж в блок 41б в „Студентски град“, където денонощно някаква магия се вихреше по компютрите им. Но колегите от „Locus“/“Intense“ ме впечатлиха с това прекрасно издание с илюстрации, одобрени лично от автора, и реших да се пробвам все пак. И както безбройните фенове на книгата добре знаят, в нея няма нищо сложно – но пък има всички причини да бъде наричана гениална и пророческа. Защото каква друга може да е книга, излязла преди точно 40 години, но разглеждаща теми, които ни вълнуват живо точно тук и сега – а именно изкуствения интелект и неговите необозрими и даже плашещи възможности?
Властта в света на Кейс беше властта на корпорациите. Дзайбацутата, мултинационалните, които определяха хода на историята, бяха надхвърлили старите бариери. Разглеждани като организми, те бяха постигнали нещо като безсмъртие. Не можеш да унищожиш дзайбацу, като убиеш дузина нейни ръководители; на стълбата под тях други чакат да се изкачат със стъпало или две, да заемат освободеното място, да се докопат до колосалните банки на корпоративната памет.
Ето го Кейс, някогашен безстрашен компютърен жокей, който вбесява грешните хора и се озовава с увредена от руски боен микротоксин нервна система, което го изключва сякаш завинаги от киберсвета. Той движи безцелно и движещо се към самоубийство съществуване, има любима, която обаче има свои планове, както и евтин ковчег, в който да се крие от света, когато му идва в повече. В момент на почти пълно падение го откриват Армитаж, мистериозен богаташ, и неговата телохранителка Моли, опасен уличен самурай, които имат за него неустоимо предложение. То започва с меда – да възстановят нервната му система, нещо наглед невъзможно, и продължава с катрана – хакерските му умения да бъдат използвани за проникване в защитите от могъщ ЛЕД („легален електронен достъп, система за контрамерки срещу софтуерна атака“) изкуствен интелект на име Ледомлък. В тази славна мисия ще му помага негов стар познат, също уважаван компютърен жокей – Маккой Поли, чиято смърт не ограничава възможността да бъде използван конструкт с неговата личност, само дето първо трябва да бъде откраднат. Компанията се допълва от Ривиера, когото тази особена компания откриват в Истанбул (удачен момент да сложа вметка към друга страхотна фантастика – „Дервишката къща“ на Иън Макдоналд). И след ред премеждия всички тия отиват към небето, към Свободната станция, където миналото, настоящето и откаченото бъдеще на човечеството са си подали ръка или какъвто там крайник си измислите.
Свободната станция. Свободната станция е много неща и не всички са очевидни за туристите, прелитащи нагоре-надолу през шахтата. Публичен дом и банков възел, купол на удоволствията и свободен док, пограничен град и курорт. Свободната станция е Лас Вегас и висящите градини на Вавилон, орбитална Женева и дом на едно кръвосмесително и най-внимателно рафинирано семейство, индустриалния клан на Тесие и Ашпул.
Точно там вече събитията се развихрят, Кейс и компания атакуват Ледомлък с китайска военна ледотрошачка, а от сенките се появява още един ИИ. Причудливите събития следват едно след друго, а Гибсън смело изследва най-важните теми и на нашето време – възможно ли е ИИ да бъдат ограничени (вижте цитата в началото на текста) и как да разберем всъщност защо биха направили едно или друго нещо („Мотиви – каза конструктът. – Голям проблем е това с мотивите при ИИ. Не е човек, чактис?“). Кейс малко по малко разбира, че се е забъркал в наистина голяма каша, а когато се оказва „платосан“, тоест впримчен в киберсвета и почти лишен от мозъчна активност в истинския, преживява една след друга срещи с ИИ, въплътен в образи на хора от миналото му („Това е то паметта, нали? Бръквам в теб, подреждам я и ти я подавам обратно.“) Субективното време, което прекарва там, няма нищо общо с истинското, и точно там той бива изкушен от възможността да си върне това, което е загубил, и да заживее щастливо в „матрицата“, както бихме казали ние от бъдещето на романа. Всемогъщата тюрингова полиция се намесва само за да разберем крайностите, до които би стигнал един ИИ, устремен към автономия, а в крайна сметка лудостите в самата човешка природа ще се окажат още по-страховити, след като срещу Кейс и Моли се изправят наследниците на откачената фамилия, която притежава Свободната станция. А около тях невидимо противоборство водят и двата изкуствени интелекта, толкова различни един от друг – единият ум-кошер, а другият – личност…
И тук, точно тук, на два реда, може да бъде открит целия смисъл на този дълбок роман: „Тя потрепери до него, когато пръчката се запали с подскачащ пламък, и сплетените им сенки се очертаха върху стената на бункера.“ Чудесна препратка към Платоновата пещера и възможността чрез дигиталните технологии целият субективен живот на човека да се окаже просто сянка върху стената, която той неволно приема за единствена реалност.
В прекрасния следговор на Джак Уомак е изследвана същинската стойност на романа като едно самосбъдващо се пророчество. Той пише: „Може да се каже, че представлява предричане и преценка на бъдещето ни, извлечена от специфична реинпретанция на настоящето и, точно в този случай, издигната до актуалност благодарение на действията на читателите си“, и продължава: „Хиляди вероятно са си казали Това е жестоко! и са започнали да търсят начини да трансформират златото на поднесеното им въображение в силициева реалност.“ И да, може да се каже, че ние живеем отчасти в света „Невромантик“ именно защото Уилям Гибсън го е написал точно така, а не другояче.
Определено ще си набавя и следващите части – „Нулев брояч“ и „Мона Лиза Овърдрайв“.