Хитлер е една истина, скрита дълбоко в нас, и която може да изскочи на повърхността.
Алтернативната история ми е огромна слабост – дали ще е „Отдел И“ на Петър Тушков, дали „Фатерланд“ на Робърт Харис, дали „Жокери“ под редакцията на Дж. Р. Р. Мартин, дали „Човекът във високия замък“ на Филип К. Дик, дали дори прекрасната сатира „Той пак е тук“ на Тимур Вермеш… все са висока класа. Но „(Не)възможният Адолф“ на Ерик-Еманюел Шмит вдига много летвата – диаболична творба (често взех да използвам този израз, но много дяволски книги се навъдиха), която не само успява да разкаже по убедителен художествен начин живота на Адолф Хитлер, но и успоредно да създаде друга времева линия, в която всичко е различно – и за него, и за света. И накрая в един не по-малко смайващ дневник Шмит описва какво му е коствало написането на тази книга – твърде много. Там той казва: „Написването на тази книга ме научи на много неща. Докато не признаем, че мръсникът и престъпникът се таят дълбоко в нас, ще живеем в една набожна лъжа.“ И признава, че околко него е имало огромна съпротива на идеята му да се опита да представи Хитлер като нормален човек, художник, с всичките положителни и отрицателни качества, с живот, който има своите върхове и спадове, но със сигурност не и катализатор на глобална касапница. Посочва, че всички искат Хитлер да е извращение, назидание, отклонение, винаги един от другите, от различните… а не един човек, който е рожба на времето си и до голяма степен на обстоятелствата.
Една страна се превръща в нация, когато започне да мрази всички останали страни. Именно омразата създава нация.
Всъщност не очаквах да има линия с истинската история на Хитлер, пресъздадена чрез перото на Шмит. Но бързо осъзнах колко по-добре се получава така – редувайки две алтернативни истории за един и същ човек, който в едната е приет в художествената академия, а в другата е отхвърлен, той може да прави силни паралели в преживелиците им. Може да включи популярни лица – като Фройд например, който трябва да се занимае с алтернативния Хитлер и неговия проблем с рисуването по гол модел. И след това да му дари сексуална история, която да промени характера му в положителна посока спрямо до голяма степен асексуалния диктатор. Може да си позволи да опише месеците след отхвърлянето от академията в цялата им нищета, грозна бедност, дребни измами и спане в приюти – не толкова героичната част при изграждането на мита за непогрешимия завоевател. Може да изпрати своя герой на същата онази война, която ще деформира психиката на „оригиналния“ Хитлер, но да го дари с верни другари, с които ще създаде това доверие, което липсва у другия. И макар не всички да оцеляват, да имат накъде да продължат след това – в Париж, където художникът ще започне своето развитие. И който ще покори по два много различни начина в двете части на историята.
Всъщност не искам да ви издавам повече от алтернативната история на Хитлер, въображението и психологическата дълбочина на Шмит са създали пълнокръвен герой, на когото дори е възможно да се симпатизира. А по-чудатото е, че по начина, по който пречупва живота на истинския Адолф, може да има и известно… разбиране. И точно в това се крие истинската стойност на тази книга – че Хитлер не е отклонение, изчадие, рожба на Сатаната или нещо такова. Хитлер е всеки един човек, формиран от обстоятелствата, които съпътстват живота му – от детството (бих припомнил прекрасния роман „Замък в гората“ на Норман Мейлър), през юношеството, през поражението в Първата световна война, потъването в антисемитизма и лесните му обяснения, през политическото му ангажиране и постепенно издигане нагоре – посока, която веднъж поета, трябва да бъде следвана. И липсата на реакция от страна на Англия и Франция, които не само бетонират властта му, но и му дават възможност да увеличава мизата.
„(Не)възможният Адолф“ е най-добрият роман на Ерик-Еманюел Шмит, който съм чел – ясно е, че историческата тематика я приемам по-лично, но и самото умение и психологизъм, вложени в двамата основни – прилични и различни – героя, заслужават адмирации. И се надявам да бъде четена и за да бъде разбирана историята по-добре – като проекция на сбор от обективни събития, а не съдбоносна и неизбежна предопределеност.
