…може ли да бъде другояче, щом „всички“ и „аз“ – сме единното „Ние“

  Всяка сутрин, точни като колела, в един и същи час, в една и съща минута, ние, милионите, ставаме като един. В един и същи час едномилионно започваме работа – едномилионно я свършваме. И сливайки се в единно, милионноръко тяло, в една и съща, определена от Скрижалите, секунда ние вдигаме лъжиците до устата си, в една и съща секунда излизаме на разходка, отиваме в аудиториума, в залата за Тейлърови упражнения, прибираме се за сън… 

   В последно време антиутопиите се върнаха шеметно на мода – и ако основно Оруел е във фокуса на вниманието, то нерядко сред препоръките се промъква и много по-ранният роман „Ние“ на Евгений Замятин, написан преди точно век. И в който безспорно се залагат жалоните, по които сетнешните автори ще стъпят, за да отправят своите предупреждения, имайки и нагледния пример на развиващите се тоталитарни общества. Руснакът Замятин няма тази възможност, в момента на писане на тази книга съветската империя е само в зародиш и оцеляването на болшевишката власт е далеч от сигурно, камо ли да се говори за нейното смайващо по-късно консолидиране и трансформация в общество на вездесъщо наблюдение и контрол.

Свободата и престъпленията са така неразделно свързани помежду си, както… както движението на авиолета и неговата скорост: ако скоростта на авиолета е = 0, той не се движи; ако свободата на човека е = 0, и той не върши престъпления. Това е ясно. Единственият начин да избавиш човека от престъпленията е да го избавиш от свободата.

  Там, в бъдното, след двувековна война, от която е оцеляла само една малка част от населението на Земята, обединено във Всеобщата държава. Там, където градът, който малко ми напомняше на груба скица на Диаспар от „Градът и звездите“ на Артър Кларк, се е отделил от природата със стена и нищо естествено не може да внася хаос в подредения до последната бурмичка живот на щастливите земляни от бъдещето, които са едно цяло, без индивидуалности, без мисъл за промяна или недоволство. И които се готвят да поемат и към космоса, където да разпространят като семената на бурен своя идеал – и да смачкат всеки, които не е дозрял до него.

…неизвестното по принцип е органично враждебно на човека и homo sapiens само тогава е човек в пълния смисъл на думата, когато в граматиката му изобщо няма въпросителни знаци, а само възклицателни, запетаи и точки.

  Но… тук се намесва любовта, този неопределена величина, която може да обърка и най-строгото и ясно уравнение, и най-подредения и логичен ум. Земятин проследява покълването на промяната в един ум, в една група, в едно общество, това отхвърляне на оковите, което е наглед немислимо, но всъщност неизбежно. И докато по двестатината странички на своя роман неговите герои малко по малко се превръщат от взаимозаменяеми номера в хора, светът се връща на свой ред от бъдещето към миналото, което може да започне отначало по различен път.

Ние нямаме какво да крием или да се срамуваме: празнуваме изборите си открито, честно, през деня. Виждам как всички гласуват за Благодетеля; всички виждат как аз гласувам за Благодетеля – може ли да бъде другояче, щом „всички“ и „аз“ – сме единното „Ние“.

  Разглеждана в контекста на времето си, „Ние“ е оригинално и безспорно пророческо произведение, още повече че Замятин не подозира за технологичните чудеса на близкото бъдеще, които могат да постелят пътя към неговата визия с малки, наглед положителни промени, водещи неотклонно към ада („Кръгът“ на Дейв Егърс). Самата книга не е лесна за четене, трудно е вписването в реалност почти без индивидуалност, сред мравуняк от човешки същества, които покорно се движат по своето разписание. Но толкова по-силни са миговете на бягство от предопределената рутина, прокарването на нови пътища първо в ума, а сетне и в реалността. И се чудя само дали Замятин е вменил на хората повече сила, отколкото им се полага – и дали наистина винаги ще има потенциал за бунт в тях, или при достатъчно добре задоволени базисни нужди той може да бъде задушен.

   А там, в края, ще видите и откъде взима една от ключовите си идеи Антъни Бърджес за „Портокал с часовников механизъм“ – изобщо сред текста на Замятин ще видите кълновете на много от книгите, които греят сред антиутопичната литература от миналия век. И това е признание за силата на този роман.