Е, дочакахме го! Година и половина след като ви писах за фантастичните “Танатонавтите” и “Империята на ангелите”, “Ние, боговете” е най-сетне прочетена и точно в момента ми идва да удуша Бернар Вербер, съвсем сериозно. Причината – очакваната последна книга от трилогията всъщност поставя началото на нова такава – „Цикълът на боговете“ – и завършва чисто и просто в нищото, което е адски дразнещо.
Михаел Пенсон най-сетне постига поредната си мечта – намира това, което се намира отвъд ангелската империя и вечната им грижа за човешките същества. Сред безкрая е разположен остров Еден, където боговете от гръцката митология обучават випуск след випуск ангели да бъдат… богове. В случая на острова са събрани куп известни и неизвестни французи (че и Мерилин Монро), които трябва да играят по свирката на боговете в доста зловеща игра – създаване и развитие на един свят от нулата. Ден след ден те минават през различните стадии на творението – на атоми, съединения, прости организми, растения, животни и накрая хора – отделни групи, които трябва да бъдат направлявани, за да станат племена, да се развият и да откриват малко по малко технологии и нови възможности.
Идиличното обучение е всъщност доста жестоко, защото загубилите във всеки кръг биват елиминирани, а по-късно нещата силно загрубяват, когато народът на плъховете на анархиста Прудон започва да изтрива останалите племена едно по едно, поне до момента, в който се сблъскват с бойните амазонки от племето на осите с наставник Монро. Нощем групичката около Пенсон изследват острова, въпреки изричната забрана за това и малко по малко разкриват тайните му, придвижвайки се към загадъчната планина в центъра му. Те се чувстват заплашени и от серия убийства, които отнасят някои от кандидатите за богове, сред които още в началото Жул Верн.
Тази книга вече не е магическа като предните. Бернар Вербер доста смело е грабил от митологията и историята, построявайки своят разказ по доста предсказуем начин. Развитието на книгата е тромаво и не много грабващо, а самата идея за населването на романа с куп известни французи като действащи лица поне мен не успя да ме впечатли, предполагам, че тамошната публика е на друго мнение.
Ако романът бе само един, бих го определил като несполучлива сатира, но, бидейки на кръстопът между “Танатонавтите” и “Империята на ангелите” и следващите две части, е преживяема.
Поздравления за “Колибри” за решението с всяка книга да подаряват и кратката новела „Кармичният часовник“, която може да прочетете и в “Аз чета”. И все пак смятам, че “Ние, боговете” можеше да получи по-добра корица, специално Мерилин Монро е изключително несполучлив елемент в нея.
Друго ревю, доста по-безкритично, има тук.
