Корица: Мека

Година на изданието: 2012

Рейтинг :

Време за четене: 6 минути

   Без последните петдесетина страници тази книга навярно щеше да получи негативно ревю. И това при цялата ми любов към синия отбор, при цялата ми фенска страст и непримиримост в мнението, че червеното отборче трябва да бъде закрито както заради незаконорождението си, така и заради престъпната си колекция трофеи, завоювани по всеки възможен и различен от спортния начин. Защо негативно – защото в “Ние бяхме (в) Сектор Б” на Владимир Стоев и Милен Панайотов далеч не става дума само за футбол – доста място е отделено на безкрайна редица побоища между футболните агитки, разказани от първо лице.

   Авторите са двама от най-заклетите сини фенове, пракарали последните десетилетия по стадионите, преживели изумителни неща и станали свидетели и на най-светли, и на най-черни сцени. Това е тяхната историята, тяхната истина и в нея няма нищо балансирано, нищо замъглено или преоценено – това е истината, зъбатата реалност на крайната фенска любов, която неминуемо се изражда в омраза към врага. А те са видели много – повече, отколкото може да си представите, дори минават през кошмарите на затвора заради любовта си към отбора на народа.

   Това е разказ, какъвто до момента не е излизал на бял свят – без официозни условности – от фенове за фенове. И се разказват неща, за които аз лично не знаех. Авторите свидетелстват, че по време на соца за побоищата между агитките в медиите се е пишело рядко, почти никога, наказателните акции рядко са били осуетявани от органите на реда, а чак в наши дни ролята на полицията става много по-водеща от тази на агитките в ред случаи, които помним. Владо и Милен минават пунктуално през десетки и десетки мачове, през многобройни наказателни акции, “наказания” на шалове, провокации, кражби на знамена и побоища.

   Те описват пространно времената преди 90-те, когато синьото присъствие на всеки стадион е унищожително, когато сектор Г е зелен заради докараните под строй войничета, задължени да викат за червения отбор на властта. Онзи, който бе създаден винтче по винтче, без грам естественост на този процес. И още съществува в името на бизнеса.

  CaptureИстината е обаче, че намирам тази книга за опасна. Тя е документ за времето си, документ за малкото начини една взривоопасна енергия да бъде освобождавана, когато това негодувание от сковаващия начин на живот е можело да бъде изкрещявано на воля. Но не знам как ще го прочетат днешните подрастващи фенове. Мисля, че ще го прочетат като книга за оправдаване на омразата. За засилване на агресията, на оправдание за всяко деяние. А това ще бъде страшно. Дано не съм прав.

   Защо започнах с последните петдесетина страници? Защото там книгата става различна, става зряла и показва погледа на двама души, израсли сред бушуващата фенска война, но прозряли докъде може да доведе тях; видели как всички ценности в агитките и футболните клубове биват премахвани, как на мястото на публиката-семейство идва разеденена маса, която е способна в миг да се разтърси от междуособна битка. И осъзнават моментите, когато нещата са поемали в грешна посока.

   Сред страниците видях много неща, които няма как да приема – възхвала на насилието, агресията и злобата, безпричинни побоища. Видях рядко оправдана омраза към провинциалните жители, обидни квалификации към немалко от тях само въз основа на различната им фенска принадлежност. Това, разбира се, не е повсевместно, авторите се спират и на близките отношения с фенклубовете от страната, с приятелите, които идват в столицата и при които се ходи на гостуванията.

   От друга страна, видях и ценности, които днес липсват по стадионите. Видях задружност, приемственост, една различна, не задължително лоша, школа на сините фенове, които са най-великата българска публика и това е вън от всякакво съмнение. Синята публика, която е най-важният фактор във всички мачове на “Левски” и националния отбор от десетилетия насам, която взема дейно участие и в множество политически прояви през 90-те години като една от малкото организирани извънвластови маси от хора.

   В крайна сметка смятам, че книгата е важна, някои уроци не бива да остават ненаучени. Но наистина смятам, че на по-младите и радикални фенове-читатели трябва да се обясни, че да се хвърлят бомби сред чуждите агитки не е ок, че побоят само заради различния цвят на шалчето е безумно нещо. Фенската любов е винаги крайна, но всичко си има граници.

    Ясно е, че “Левски” е отборът, който винаги ще бъде символ на футбола у нас и вярвам, че ще се въздигне от кошмарните последни няколко години. Тази книга ми вдъхна доверие, че публиката на сините е и ще си остане най-великата, с всичките й кривини и грехове, но и с феноменалната й подкрепа и отдаденост на любимия отбор. Надявам се бъдещето да намали агресията и да усили любовта, да даде път на различните начини на изразяване на принадлежност и гордост, а не на примитивни и низки страсти.

  За още инфо вижте страницата на книгата – www.ultrasbooks.com ифенстраницата във “Фейсбук”.