Дори да сте чели само трилогията „Метро“ – „2033“, „2034“ и особено „2035“, ще да сте напълно наясно с политическите позиции на Дмитрий Глуховски, а още по-недвусмислени са те в „Граничен пост“ и „Граничен пост 2“, както и, разбира се, в романа „Текст“ и сборника „Разкази за родината“. Именно като свеобразно продължение на идеите в този сборник, но вече с прямотата на нехудожествената проза, се явява и „Ние. Дневник на падението“, една литературно-политическа хронология на събитията в Русия в последното повече от десетилетие от гледната точка на патриот, който безпомощен вижда как губи родината си. В наши дни Глуховски е изгнаник със задочна присъда, който не знае кога и дали някога ще може да стъпи отново на родна земя, но за мен лично той и Михаил Зигар („Империята трябва да умре“, „Всички са свободни“, „Война и наказание“) са достойни за уважение за ясните си позиции, които защитават с цената за пряка заплаха не само за свободата, но и за живота си.
Надолу до голяма степен се опирам на думите на самия Глуховски, защото няма как по-ясно, прямо и едновременно с това високолитературно да се предадат неговите идеи и болката, която пронизва всяка страница. И нека не забравяме, че точно литературата е тази, която опонира на пропагандата и в Русия, и у нас, и продължава ясно да свидетелства например за кошмарите на съветския режим, който не подлежи на реабилитация въпреки врясканията на апологетите си, били те платени или просто искрени невежи – книги като „Живот и съдба“ и „Всичко тече“ на Василий Гросман, „Колимски разкази“ на Варлам Шаламов, тези на Александър Солженицин и много други. Струва ми се, че този сборник на Дмитрий Глуховски (както и книгите на Зигар) ще остане като сходно свидетелство за новата руска история – както заради смелостта да се противопостави на водопада от фалшиви новини и всеобхватната подменена реалност, така и заради силата на прозата, която изгражда неговото яростно обвинение към руската власт.
Добротата означава слабост за нас, за нашата престъпна менталност, възпитана в народа ни от другаря Сталин, ето защо е срамна и дори опасна. И ние единствени в цяла Европа разбираме нашата си пословица „Страх ги е – значи ни уважават“.
В сборника си Глуховски помества статии, писани от 2012 г. насам, като към всяка добавя както така нужния контекст за нуждата да бъдат написани в конкретния момент, така и поглед от бъдещето, нашето настояще, и преценка как всяко от описаните събития е представлявало крачка към войната и към окончателното предаване на руския народ пред властта на Путин и придворните му. Още в началото авторът самокритично признава: „Ала имам ли право, след като не предвидих нито войната, нито фактически народното съгласие с нея, след като сега се намирам в политемиграция, а в Родината си съм заклеймен като чуждестранен агент и съм обявен за издирване, да говоря от името на този народ?“, и допълва:
И все пак ми се струва, че понякога съм успявал да почувствам и уловя някакви комплекси, някакви болезнени точки, някакви стремежи и мечти, превърнали се в общ знаменател за много и твърде различни мои съграждани. А когато нанизваш тези статии в хронологична гирлянда върху сюжетната линия на превръщането на Русия от страна, опитваща се да бъде нормална, в държава, отритваща нормалността – те започват да приличат на истински дневник на масовото съзнание и на колективното несъзнателно.
На дневник на падане в черна дупка.
Важна тема, която прелива от статия в статия, е темата за смисъла: „Сега обаче разбирам, че хората са се чувствали зле при пазарната демокрация. Тъжно им е било на хората без смисъла, който е можел да бъде милион пъти по-голям от битовия житейски смисъл на техните кратки диванно-ранчови съществувания. Страхували са се хората да решават сами всичко за себе си в бушуващия свят на потребителския капитализъм. Хората са искали да имат Вожд – и в първобитния смисъл, и в индианския, и в комунистическия – защото им е тежало да търсят пътя сами. Било им е непривично и непохватно да мислят сами – и са мечтаели вместо тях да мисли телевизорът. Най-сетне, хората са имали нужда от враг, защото без враг и без Вожд е сложно да се живее, то е като без смисъл. Защото нашата демокрация, макар и с виетнамска кройка, и нашата свобода, макар и случайна, безумна като на скъсало въжето дворно куче, и нашата пазарна икономика, макар тя да произлиза от нашия си прогнил Черкизовски пазар – пак са били за хората огромни, плашещи и празни като Космоса.“
Неизбежна е темата за Украйна и как нейното отдалечаващо се политическо развитие антагонизира руските власти, а и обикновените хора: „Само благодарение на Украйна, която си тръгва от нас към Европа и Америка, сега разбрахме, че самите ние за нищо на света не искаме и няма да тръгнем натам. Едва благодарение на Украйна разбрахме, че за нас редът е по-важен от свободата. Че Великата отечествена никога не е завършвала и никога няма да завърши и че ние винаги героично ще се сражаваме на нейните предни позиции и че сме готови да живеем по военновременните закони: да получаваме скъперническа дажба с купони, да дебнем народни врагове, да долагаме за съседите, да боготворим Вожда. Разбрахме, че не ни трябва и никога не ни е трябвала никаква нова Русия. Трябва ни само Русия, каквато беше по-рано: имперска, заджуркана по един или друг начин, и няма какво друго да измисляме.“
За нас няма друго бъдеще освен миналото.
Точно това минало няма как да бъде подминато и в погледа си към него Глуховски е безпощаден, само мога да догаждам как руските читатели приемат тази присъда: „Хилядолетната история на Русия е история не на федерация, а на колониална империя, която е сменяла табели, знамена, богове, но никога не се е отказвала от същината си и никога не си я е признавала дори на себе си, камо ли да подхване такъв разговор с някой от колонизираните народи. Териториалните завоевания и нежеланието да се разделя с тях, характерът на отношенията между метрополията и колониите, наречете ги, ако щете, републики, ако щете – региони или национални образувания – тъкмо те са онази единствена приемственост, за която става дума тук.“ И допълва:
Но да си признаеш, че твоята страна, която активно се е борила с колониализма на Запада, също е колониална държава, е невъзможно, това е просто непроизносимо. За разлика от Запада, който съумя да премине в нов, постколониален етап на своето историческо развитие, Русия не може и не може да надвие нито своето минало, нито своето настояще – и поради това поставя под заплаха своето бъдеще. Безумни вопли, размахване на юмруци, неконтролируеми ругатни – всички симптоми, които се наблюдават във властта при всякакви опити за честен разговор за миналото – това са явни симптоми на потиснати спомени, изтиквани в подсъзнанието поради простата причина, че да останеш колониална държава в постколониален свят, е социално неприемливо.
Авторът говори и по темите, които например Светлана Алексиевич също прекрасно разбработва в „Цинковите момчета“ и другите си книги: „Разбира се, ние тъгувахме за империята. Разбира се, мъчно ни беше за величието. Щом Западът не можа да ни обикне, искахме поне да го е страх от нас, както преди.“
Вътре в страната си останахме безправни и нищожни мравки, но имахме нужда поне да се гордеем с мравуняка си.
А тъй като сме точно в дните преди поредния военен парад на Червения площад, ми се иска да цитирам думите на Глуховски за този ежегоден ритуал: „Може и да е хубаво, че сега нашата власт експлоатира паметта на падналите по фронтовете на Великата отечествена именно по този начин – най-мръснишкия, най-людоедския и най-безвкусния от всички възможни начини – според степента на собствената си безвкусица и людоедство. Може и да е добре, че в самия разгар на този некроцирк тя ще се накенза насред световната арена, чак тогава ще се пръсне нещастната кожа. Чак тогава най-сетне хората ще проумеят нещо.“
Чак тогава ще се случи депобедизацията на Русия и ние ще престанем да танцуваме със скелети и ще пуснем духовете на предците да си почиват на спокойствие.
В крайна сметка Глуховски още в началото обобщава ясно: „Това е безкрайна история на лъжа и самозалъгване, в която властта лъже нещастния и безправен народ, който мечтае просто за човешки живот, че този живот е невъзможен и дори му е противопоказан. Защото, видите ли, имало някаква историческа мисия, в името на която той трябвало да жертва всичко, както го били жертвали неговите бащи и деди. Защото сме били заобиколени от врагове, „експлоататори зли ни гнетят“, както се пееше в една революционна песен отпреди век и както се пее и до ден днешен в телевизионната пропаганда.“
Така нищожността на живота на жителя на Русия може да се оправдае с величието на Русия.
Нямам какво повече да добавя. „Ние. Дневник на падението“ е ярък и изобличаващ документ на времето си, който, обичайно, ще бъде отречен с пяна на уста и в родината му, и в нашата, която е сякаш заразена неизлечимо от руската пропаганда, за което си плащаме и ще си плащаме все по-скъпо в бъдещето. Въпросът е имаме ли писатели, които да напишат такава книга, та поне да остане като свидетелство за следващите поколения?
