Ще се повторя по повод нефункционалните семейства, с което започнах ревюто си за „Напълно изгубили себе си“ на Карън Джой Фаулър – върху тази тематика се пише от памтивека и ще се пише още толкова. „Ние, лъжците“ на Е. Локхарт идва с големи очаквания, с очакване за grande finale, който да преобърне душата на четящия, но за да се стигне до него, трябва да се мине през двестатина страници, които за мен лично са далеч от еталон за добро писане. Куриозно, но две близки ми читателки всъщност точно заради стила харесаха книгата (примерно вижте какво пише Мила Ташева в „Аз чета“), заради което и водихме остър спор – очевидно имаме базисно разминаване в отношението към книгата и стила на Локхарт.
„Ние, лъжците“ има достойнството да може да бъде четена по различни начини, според очакванията на читателя и неговата… хм… възраст, да речем? На едно ниво си е нагледен пример за тийнейджърски роман – обособен частен остров, няколко деца от голямо богаташко семейство, гордо и неуязвимо в своето предопределено съвършенство („Всички в семейство Синклер са атлетични, високи и красиви. Парите ни са наследствени и гласуваме за демократите. Усмивките ни са широки, брадичките квадратни, а тенис ударите ни – агресивни.“), избухналата любов между една от тези избранички на съдбата (Каденс) и тъмнокожо момче от „по-долна“ класа (Гат), своего рода повторение на историята на Кати и Хийтклиф от „Брулени хълмове“ (както е изрично отбелязано в текста), която не се приема добре и води до трагични последствия. От друга – острозъба гротеска на живота на получили парите си по наследство хора, които са се провалили във всеки един елемент от живота си: семейство, деца, кариера, човещина. Няма положителни герои по тия страници, но трябва да се отчете, че реално ги виждаме от първа ръка само при лицемерните им почивки на острова, когато основното им занимание е да се мазнят на дядото и да се дърлят кой коя къща и скъпоценности ще наследи. Примерно за Гат, като външен на семейството, ми се искаше да науча какъв е в нормалния си живот, но това така и не се случи – и остава само да гадая дали предопределената му роля на катализатор на разрушаването на задружното семейство е логична или случайна.
Всичко в семейство Синклер се върти около дядото, малко като филма „Алчни хора“ (Greedy, 1994), с всичките номерца, изпитания, използване на децата като оръжие по най-безцеремонен начин. Историята силно ми напомни на строежа на любимата „То“ на Стивън Кинг – две успоредни линии в миналото и настоящето, сред които е зейнало някакво нещастие, което остава мъгла почти до края, когато Локхарт го сервира твърде наготово за моя вкус. Хареса ми напрежението, което се гради – лутанията в предположения какво толкова се е случило преди две години, та сегашната Каденс е на силни лекарства, има тежки пристъпи на мигрена, амнезия и приятелите ѝ не искат да ѝ отговарят на мейлите и съобщенията. Тя трябва да се върне на острова, да се срещне отново с някогашните си дружки и да започне борба да върне спомените си, да разбере защо семейството е в руини.
Всъщност, докато пиша тези редове, си мисля, че може би съм несправедлив към „Ние, лъжците“. Да, стилово не ме очарова – тия къси изречения, романтични мелодрами и някакви екстатични заявления от главната героиня, но всъщност след откриването на загадката в края ми се иска да я прочета пак, за да видя как я е вплела в сюжета, как я докосва, без да я разкрива, как се движи по ръба между лудостта и реалността. Тук няма как да не отчета, че Локхарт е замислила добре книгата си и все пак съм твърде възрастен, за да я оценя през очите на четящите, за които е предназначена. Затова оставам със силно смесени чувства. Трябва да се отчете, че четох книгата успоредно със „Светлината, която не виждаме“ на Антъни Доер, която пък стилово според мен е на много високо ниво, но говорим за различен тип романи – и все пак го има момента с неволните сравнения.
От същите жанрове
