Очаквах различна история. Холивуд, светски блясък, пикантерии, леконравни разговори и умерено количество разврат – и в началото „Ние, щастливците“ ми даде по малко от всички тия неща, но сетне Ейми Блум набързо ми дръпна килимчето изпод краката. И книгата пое в неочаквана, различна посока, в която отгласи от Джефри Юдженидис и Зейди Смит се преплетоха, но без да тежат. Защото Блум няма техните мащабни амбиции, а разказва простичко за едно десетилетие от живота на таралежчето Ива. Ива, която не е красива като сестра си Айрис, но която е готова да бъде до нея всеки миг. И да поеме на крехките си рамене нейния товар. И ѝ се налага.
Ейми Блум има смелостта да закачи по малко от много важни теми – измамния блясък на кинославата, в която малцина са званите, но мнозина си вадят хляба само с отблясъците; неприемането на различната сексуалност; социалните различия; военновременните абсурди; злото лице на войната; междурасовата любов… всички те се въртят като калейдоскоп около Ива, която е само статист в представление с отдавна раздадени главни роли – сестра ѝ, нейната любовница, мъжа на любовницата, бащата на двете сестри, неговата певица Клара, а в крайна сметка и Дани, откраднатото от сиропиталище дете, което трябва да бъде отгледано. Ейми Блум забърква пивък коктейл, който плавно прелива от комедия в драма в трагедия… и пак поема лъкатушно към следващата оплетена житейска ситуация, в която бедната малка Ива трябва да реши.
„Ние, щастливците“ е топла и приятно бавна, носталгична книга с въведен в имената на главите саундтрак. Не ми се задълбава в успоредните сюжетни линии, които Блум подема и отвежда до логичен, често трагичен завършек. Това са истории на обикновени хора с обикновени мечти, които животът изиграва – макар понякога наглед да дава щастие, после го отнема и времето в него се заплаща с лихвите. И само неуморната Ива измисля нови и нови начини да се оцелява, да се сглобява счупеното, да се продължава напред – откъде намираше сили това момиче, ей това не разбрах, честно. Любовта за нея бе като досадна подробност, за която време и възможност все нямаше. И все пак тя обичаше живота си такъв, какъвто е – и с изоставянето си на прага на новия дом на баща ѝ, и с вечната второстепенна роля, и с наивно-лъжовния начин да изкара пари чрез пророкуване с карти таро, и с грижата за умиращия баща, и с прерязването на едно гърло, за да му даде живот… Ива бе като ангел, пратен да се грижи за твърде много хора.
Преди да открие как да се грижи за себе си. Това, което все забравяше.
Прекрасно ревю за книгата има в „Аз чета“.
