Оригинално заглавие: We Are Legion (We Are Bob), 2016.

Преводач: Майа Пашова-Рофи

Корица: Филип Цонкин, твърда.

Година на изданието: 2024

Страници: 480

Рейтинг :

Време за четене: 7 минути

Ozone.bg

Очевидно политиката си остава политика навсякъде във вселената.

Миналото е добре дошло в бъдещето – стига да няма тяло и да е способно да запази здравия си разум пред възможността да бъде интегрирано в безпилотна сонда и изстреляно към далечния космос. Точно такава съдба очаква Боб Йохансон, който допреди малко е бил най-щастивият човек на планетата, а сега се събужда внезапно сто и седемнайсет години по-късно. И разбира, че все пак е било добра идея да сключи сделка за криозамразяване точно преди да бъде блъснат от кола. Но сделката е много различна от тази, която си е представял. Добре дошли в „Ние сме легион“ на Денис Е. Тейлър.

Бъдещето е добре продължено настояще. Планетата е разделена на крайно враждебни един към друг политически блокове, сред които като „лошите“ в протежение на целия роман се отличават… бразилците, макар така и да не разбираме защо точно те. Някогашните САЩ са се превърнали във фундаменталистки религиозен режим, нарекъл се Догма, в който различни фракции и групи на влияние си оспорват първенството по псевдонабожност. Няма бъдеще пред този свят и поради тази причина трескаво се разработват безпилотни сонди, които да бъдат изпратени към космоса да дирят други планети – и евентуално да осигурят бъдеще за държавата, която ги е изстреляла. Боб разбира, че замразеното му тяло вече го няма и от него е останал един чист разум – който в битка с няколко други чисти разума може да постигне нещо като безсмъртие като ръководен интелект на такава сонда. В началото той си задава важните въпроси („Имах ли съзнание? Можех ли реално да се смятам за жив? И бях ли все още Боб?“), но скоро преминава в режим на възползване от представилите се възможности, които често са на косъм от провал, защото някой упорито се опитва да съсипе програмата на Догма, включително с терористични атаки. И все пак, както може да се досетите, Боб печели възможността да полети към звездите, а точно неговото изстрелване се превръща в casus belli и както ще разберем по-късно в книгата, възвестява самоунищожението на човешката цивилизация.

Но това е по-натам. С много хумор и откровено прескачане на каквито и да е технически детайли (събирането на ресурси и превръщането им в работещи машинарии в този роман се случват като в играта Star Craft, почти по магия) вече навлизаме в същинската част от книгата, а именно космическите преживелици на Боб. На когото вече не може да гледаме просто като безплътен разум, вграден в преодоляваща междузвездните пространства сонда, а като на постепенно самоизграждащ се в собствена виртуална среда човек – той дори пресъздава котката си Спайк. Пред него стоят ред предизвикателства, особено след като успява да се освободи от всички ограничения, които откачалниците от Догма се му прикачили. На първо място – да се справи с преследващата го бразилска сонда, която определено е въоръжена, докато отбранителните способности на Боб се състоят от „груби думи и категорично неодобрение“. След това – да започне да създава свои алтернативни разумни версии и подобрени варианти на своята сонда, при което се сдобива с цяла компания свои интелектуални клонинги, които до един обаче проявяват различни черти (което няма как да не напомни за онзи епизод от пътешествията на Ийон Тихи, където той се засичаше със свои копия от различно време) и имат различни стремления. Защото пред всички тях стои простата дилема: „Да отпрашим към неизвестни места, да останем тук и да строим неща или просто да си играем с виртуалната реалност.“ И всеки от различните Бобовци поема в различна посока.

И тук вече този Легион от библейската препратка в заглавието влиза в стихията си. Денис Е. Тейлър проследява различните алтер егота на Боб, които удобно приемат различни имена и проявяват разнообразни личностни характеристики, за да покрие най-различни вектори на сюжетното действие. Някои поемат обратно към Земята, за да видят какво се случва там, и пристигат точно навреме, за да предотвратят окончателния апокалипсис, след като самоубийството на човечеството е вече достигнало почти до успешен финал. Тук се развиват политически драми, които ми напомниха на събитията в  „Градината на Рама“ и „Рама се разкрива“ на Артър Кларк. Към друг негов роман пък се прави реверанс в сюжетната линия на „оригиналния“ Боб, който открива извънземна цивилизация, на която се налага да помогне да се развие – точно както монолитите помогнаха на хората в „Една одисея в космоса през 2001-та година“, пак там има и препратка към диренето на обетованата земя. На трето място се откриват годни за колонизиране планети – и всичко това намира завръзка, когато отдалечените един от друг Бобовци откриват начин да комуникират помежду си. И създават условията за поредица, в която вече има пет книги, които би било чудесно да прочетем на български.

Способността на хората да превръщат догматичната глупост в политически движение никога не спираше да ме изумява.

„Ние сме легион“ е била замислена като шеговита книга, това си личи според мен, по попкултурните препратки ми се струваше нещо като „Червеноризци“ на Джон Скалзи. В един момент обаче авторът сякаш напипва нещата и след не твърде убедителното начало всъщност разработва чудесна прогноза за възможността галактиката да бъде изследвана чрез сонди на фон Нойман, а именно самовъзпроизвеждащи се клетъчни автомати, който могат да създават свои копия и да се размножават експоненциално, докато запазват основните параметри на мисията си. Разработена е идеята за използване не на изкуствен интелект, а на съвсем естествен, но обезплътен и превърнат в дигитален разум, който поне е понятен и формално все още лоялен към човечеството – или на конкретна част от него в някои случаи. Интересно бяха разработени и космическите битки, също както в „Играта на Ендър“ на Орсън Скот Кард, и тук беше отделено внимание на тяхната сложност и че надлъгването е по-важно от въоръжението до някаква степен. Роенето на Бобовците беше направено удачно, както си е редно, някои погинаха, но наистина най-привлекателно като че беше случващото се обратно на Земята, бягството от която в началото стоеше като ултимативна задача. А там… хората са си хора и далеч не само оцелелите наследници от Догма проявяват догматичната глупост от цитата по-горе. Мога да кажа, че книгата е леко наивна и забавна, пълна е с препратки към култови книги и филми, и всъщност нямам представа накъде може да поеме – във вселената на Боб има място и възможност за практически всичко. И това е най-интересното.