Понякога катерачите – особено когато нямат никого около себе си – преживяват интензивни усещания, свързани с въображаемо присъствие, чуват гласове, виждат хора или наблюдават собственото си тяло отстрани както при преживявания, близки до смъртта. Обзема ги силен страх. Показателен е фактът, че за основателите на трите световни религии моментите на откровение са предшествани от период на усамотение в планината… Тези преживявания били придружени от светлинни халюцинации, гласове и страхови състояния, каквито описват и алпинистите. В моменти на дълбоколо усамотение мозъкът възпроизвежда нещо, за което е мислил и което е запаметил отпреди. Ето че това „нещо“ може да се превърне в ново религиозно течение.
Книгите за мозъка и мисленето се радват на добър прием у нас – ще спомена само „Как работи умът?“ на Стивън Пинкър, „Вярващият мозък“ на Майкъл Шърмър, „Невероятният мозък“ на Норман Дойджи, „Мозъкът. Това си ти“ на Дейвид Игълман… Но „Ние сме нашият мозък“ на Дик Сваб се отличава от тях с две неща, едното положително, другото отрицателно. Положителното е, че авторът не страда от самоналожената политическа коректност и внимателно, чак ампутирано изразяване, което поне при американците става вече епидемично. Негативното е, че Сваб е учен, но не и популяризатор на науката, както горепосочените – и книгата му е безспорно на по-високо, но и не толкова достъпно ниво. Съжалявам, че така и не прочетох „Мисленето“ на Даниел Канемен, едно гадже я отвлече и я държи в плен, за да сравня, пък „Гьодел, Ешер, Бах“ на Дъглас Хофстатър, която е тежката артилерия в тази област, не ми е по силите.
Продуктът на взаимодействието между милиардите нервни клетки е нашият „дух“… Вече знаем, че духът – това е електрическата активност, подаването на химически сигнали, измененията в междуклетъчните връзки и в активността на нервните клетки.
„Ние сме нашият мозък“ е една до голяма степен предизвикателна книга и иска доста време и внимание, за да бъде прочетена. Сваб е прям и безцеремонен в разглеждането на зараждането, развитието и заника на най-важния ни орган, този, който ни прави хора и заради който можем да изследваме не само своя свят, но и Вселената. Без да изпада в каквато и да е поетичност, той проследява всичко, свързано с мозъка – взаимодействието с майката преди раждането, поведението на родителите, ролята на стимулиращата среда в ранното развитие, спомените от утробата. Сериозно внимание той обръща на негативните фактори – нарушенията в мозъчното развитие, причинени от околната среда, от алкохола, тютюнопушенето и други. Разглежда как се появява сексуалната диференциация, хетеро-, хомо- и бисексуалността, педофилията, обществените реакции на изследването на тези промени, както и от какъв пол, аджеба, е папата (трябва да се отбележи поне малкото хумор в книгата).
Да предадеш Богу дух, не значи да му отдадеш душата си, а мозъкът ти да спре. Досега не съм срещал разумен аргумент срещу простичкото заключение, че „духът“ е резултат от работата на 100-те ни милиарда мозъчни клетки, а „душата“ е недоразумение. Повсевместната употреба на понятието „душа“ като че ли е породено единствено от страха ни от края, от желанието ни да видим отново починалите си близки и от неуместната и арогантна представа, че сме толкова важни, че непременно оставяме нещо след смъртта си.
Следва щателен преглед на най-бурния период от развитието на мозъка – пубертета, поведението на хората в този период, влюбването, оргазма, както и ред болести. Разгледана е възможостта за оцеляване без хипоталамус, причините и лечението на депресията, затлъстяването, главоболията, смехът и какво ли още не. Внимание е отделено на пристрастяващите вещества и как те влияят на мозъка. После Сваб проследява коматозините състояния, появата на съзнанието и какво знаем за него. В следващите глави доста е писано за агресията, за аутизма, за шизофренията, за мозъчните стимулации и какво знаем от тях, за спорта и мозъка, за моралното поведение, паметта, мозъкът и религията, съществува ли душа, плацебо ефекта, билколеченията, илюзията на свободната воля, деменцията, алцхаймер… За десерт са оставени важните теми за смъртта на мозъка и неговата еволюция, както и кратки заключения, които са много полезни след цялостното завиване на свят от всичко изсипано.
Силно ми допадна честният и открит атеизъм на Дик Сваб, нещо, което много автори просто не смеят да заявят заради стигмата, която религиозниците продължават да налагат върху всеки опит да бъде обяснен света без тяхната имагинерна всемогъща патерица. В книгата са изложени резултатите от хиляди изследвания, които малко по малко разкриват мистиката зад механизмите на мисленето и проправят пътя за лечение на болестите, които ни застрашават. Извадих си шепа от авторовите най-интересни изводи и възгледи, които са колкото прями, толкова и спорни на места – примерно Сваб се обявява за забрана на бокса, наричайки го „невропорнография“ и оспорва идеята, че активният спорт е полезен за здравето. Той казва: „Откъде идва недоразумението, че спортът е полезен за здравето?… Спортът и по-точно потребността да се движим може да е симптом на болест, какъвто е нуждата от движение при анорексия невроза.“ Вижте доказателствата му за тези тези (тази игра на думи ми допада :)), пък си преценете.
Хубаво е, че той е поредният автор, който оборва популярни митове, не че това по някакъв начин ще спре съществуването и разпространението им. Още в началото Сваб пише:
Така например битува митът, че използваме едва 10% от мозъка си. Погледна ли някои хора, съм склонен да вярвам, че е истина, но в действителност се чудя откъде ли е дошло това недоразумение.
Също така ясно показва защо всякаквите религиозни дейци активно искат децата да получават уроци от тях – хванати достатъчно рано, детските мозъци са безпомощни пред дори най-абсурдното внушение. Затова и недопускането на религиозно образование трябва бъде един от основните стълбове на всяко съвременно общество – остава въпросът как това да се приложи при имигрантските общности, особено мюсюлманските, които са се вкопчили във варварските си порядки и няма да се откажат лесно от тях.
Религиозното програмиране на детския мозък започва още от раждането. Британският еволюционен биолог Ричард Доукинс (преводаческо и редакторско недоглеждане – б. моя – Х.Б.) се ядосва не на шега – и с право, – когато някой заговори за „християнски, мюсюлмански или еврейски дечица“, тъй като невръстните нямат вяра. Тя им се налага от християнските, мюсюлманските или еврейските им родители в ранния период на развитието им, в който децата са извънредно податливи. Доукинс подчертава, че обществото не би търпяло и секунда някой да говори за четиригодишни деца атеисти, хуманисти или агностици. Според него децата имат нужда да им се казва не какво да мислят, а как да мислят. За Доукинс програмираната вяра е страничен резултат на друго качество на детския мозък и това качество има голямо еволюционно значение. Децата трябва да приемат предупрежденията и указанията на възрастните и на другите авторитети незабавно и без дискусии, за да не попадат непрекъснато в опасни ситуации. Затова е и толкова лесно да индоктринираш невръстни хора… Така и религиозните идеи като съществуването на живот след смъртта или че като умреш, ще се възкачиш на небето като мъченик и ще бъдеш възнаграден със 72 девици, че неверниците трябва да се преследват и че вярата в Бог е най-висшата ценност, се предават от поколение на поколение и се загнездват трайно в мозъчните ни кръговрати. Всеки от нас в обкръжението си има пример за това каква борба е нужна, за да се откопчиш от насадените ти през ранното ти развитие схващания.
Сваб показва как дълбоката вяра често граничи или прелива в психично заболяване – знам колко скандално звучи това, но фактите си такива, независимо кой как се чувства от тях.
Трудно е да се прокара ясна граница между духовните изживявания и психиатрията. Първите могат да излязат от релси и да се превърнат в психопатология. Понякога наситените религиозни преживявания водят до временни психотични периоди. Често не е лесно да различиш интензивните духовни преживявания от психопатологичен симптом… В някои култури и религии доброволните медитативни практики, трансът, деперсонализацията и дереализацията са съвсем нормални и затова не се смятат за психично разстройство. Неща, на които нашата култура гледа като шарлатанство или абсурд – магьосничеството, вуду практиките и вещерството, – в други култури се приемат за нещо естествено. Визуалните и слуховите халюцинации с религиозно съдържание, каквито са явяването на Дева Мария или дочуването на Божия глас, за някои хора са съвсем обичайна част от религиозното преживяване. Затова и процентът на вярващите е по-висок сред пациентите с психози. Често психозите пораждат у болния интерес към духовното… Една четвърт от прихозите са религиозни по съдържание. Религиозните налудности се наблюдават и при мания и депресия и са първи признак на фронтотемпорална деменция и шизофрения.
Едно от чудесните доказателства, че всички богове са измислица, че всякаквите видения са винаги свързани с местната религия или вярване, на които убеденият, че е видял нещо мистично, е бил изложен от дете – християните си виждат своите светци, индийците – техните богове, и прочие. Каквото знаем, това виждаме – без и следа от несубективна реалност. Обърнете внимание и на цитата в началото, който показва просто научно обяснение за виденията на считаните за пророци – излиза, че те не са активни лъжци (или поне част не са), но това, което са видели и чули, просто е плод на лишения от стимули мозък.
Вероятно ще разочаровам мнозина, като кажа, че извън западния свят не са известни случаи на люде с този синдром, които по време на пристъп да са видели Исус или западно изображение на Бог. В Хаити се смята, че хората с епилепсия на темпоралния лоб са обладани от духове, и на нея се гледа като на вуду проклятие. Очевидно по време на епилептичен пристъп представата за Бог, която ни е насадена през ранното ни развитие, се примесва с артистични, литературни, политически или религиозни образи и с мислите и убежденията на мозъка ни.
Сваб обръща доволно внимание и на шарлатаните, основно на продуктите на алтернативната медицина, които се продават абсолютно безнаказано и без какъвто и да е контрол.
И бъдете нащрек, че някой тръгне да ви продава нещо, за което твърди, че няма странични ефекти. Всяко нещо в медицината, което има ефект, има и странични ефекти. Ако за някое вещество се твърди, че няма такива, то възможностите са три: 1) то не действа въобще, 2) никога не е тествано за нежелани ефекти и 3) нито действа, нито е тествано, което е най-вероятният отговор. Единственият, чието състояние рекламираните по интернет билки ще подобрят безусловно, е продавачът.
И за край – едно доказателство за еволюционната теория, която по непонятни причини още не е стигнала до съзнанието на милиарди жители на планетата.
В хода на еволюцията в нашата ДНК са се натрупали огромни количества отпадъци и повторения. Тези „белези“ от еволюционната ни история ни предоставят важна информация за възникването ни. Те трудно биха могли да се приемат за аргумент в полза на вездесъщия творител, в който вярват привържениците на идеята за интелигентния дизайн. Да не говорим пък за твърдението, че ДНК представлява „Божи език“. Откакто през 1871 г. Дарвин заяви, че най-важният принцип на еволюцията може да бъде оборен само от онзи, който гледа на природните феномени с очите на дивак, не се е променило нищичко. 130 години по-късно поддръжниците на теорията за интелигентния дизайн продължават да се тикат в рехавата редичка на неколцината останали „диваци“, които отричат еволюцията.
В заключение – „Ние сме нашият мозък“ на Дик Сваб е приносна книга за механизмите на мисленето и биологичния му носител – мозъка, но не я препоръчвам за начално навлизане в темата. Но ако вече сте попрочели това-онова, си заслужава да надградите разбиранията си с малко истинска, „непопулярна“ наука. Повече от полезно е.
От същите жанрове
