…отложена за вдругиден е кражбата на огъня

    В този блог поезията почти не присъства – дори и да се случва да ме впечатли някоя творба, нямам навика да посягам към стихосбирки, нямам изграден вкус в тази област, още по-малко съм способен да коментирам и оценявам. Няма и да го правя. Преди няколко седмици обаче бях на връчването на наградата „Иван Николов“, една благородна и щедра инициатива на „Жанет 45“. Там не само усетих тръпката „твоя“ книга да бъде сред отличените – „Дивата природа“ на Белослава Димитрова, но и видях страст и неустрашимост в очите на присъстващите, които не винаги съществуват при прозата. Видях чудесни хора, уверени, че поезията е важна, че е нужна, че от тия имагинерни светове зависи стойността на реалния. И ми се прииска да дам своя малък дан.

   Имам намерение да започна да представям регулярно стихосбирки в блога, като ще се водя основно от вкуса на хора около мен, които дишат, плачат, шептят, крещят поезия. Ще се опитам да се докосна както до съвременни автори, така и до класическите, като превесът ще бъде към българските, така искам. Няма да поставям оценки. Няма да сипя дитирамби, нито назидания. Но ще преписвам стихове, които са ме докоснали, за които ще отделям време встрани от прозата, за която често си позволявам четене в автобуса. Да речем, че тези текстове ще са изрезки от поезията. И толкова.

   Иван Ланджев е име, което често чувам, веднъж попаднах за кратко и на негова премиера (точно на „Ние според мансардата“) и ме впечатли колко много млади хора имаше. Затова и избрах да започна с него.

При някои
вкусът идва така просто,
от повечето
си тръгва просто така.
Несигурен като река.
Несигурен като ръка,
която знае, че не бива,
но и в тая нощ се свива
на юмрук, готов да спори
със стъкла, стени, авторитети,
да доказва
колко важни
са поетите.
–

Нелепа е минутата до оня паметник, където
между игли и песове си ляга кротко битието.
От жълтеникави фасади пак се лющят слогани,
отложена за вдругиден е кражбата на огъня.

–

И ще те помня, докато съм жив, любима –
не заради Пон дез Ар, кафето, филма.
И не заради двама ни,
а ще те помня винаги,
защото съм злопаметен от малък.

–

Брадичката е задължително остра.
Стръмният склон на претенцията
продължава и по шията,
за да стигне до гърди, които
сега се вълнуват напразно.
Много скоро с тях ще се случи
най-обидното:
естетиката ще стане етика,
красотата – предназначение
и заедно с детето
ще се роди майката.

Любовницата ще умре.
Дори да се опитва, няма да е тя.

   За стихосбирката може да прочетете във вестник „Култура“, „Public Republic“, уебпортал „Култура“, „Литературен вестник“, „Litclub.bg“, „Левитация“, „Аз чета“, „На по книга, две“.