Съдбата, която ни очакваше, беше бой и смърт от удавяне и въпреки това копнеехме за морето.
Поглъщаща и опустошителна. „Ние, удавниците“ е поредният шедьовър с логото на „Жанет 45“, който гордо застава редом до „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис, „Бели зъби“ на Зейди Смит, „Човекът, който обичаше кучетата“ на Леонардо Падура, „Децата от гаровия сейф“ на Рю Мураками, „Творците на памет“ на Джефри Мур, „Краткият чуден живот на Оскар Уао“ на Джуно Диас… А с размаха и тематиката си датската модерна класика се родее и с „Моби Дик“ на Херман Мелвил, и с „Ужас“ на Дан Симънс. Но още повече се възправя гордо и самостойно и като достоен наследник на традиция, и като самобитна хроника на величието и падението на един град.
Карстен Йенсен рисува историята на датския град Марстал в продължение на точно един век – от средата на XIX до края на Втората световна война. Век, в който платноходите се заменят от параходи, а те от своя страна започват да отстъпват място на тези с моторни двигатели… век, в който Марстал от легендарен град на моряци потъва бавно до маргинално пристанище, а корабите му един по един поемат в последния си път към морските дълбини. Малко автори в света са имали възможността да напишат такова обяснение в любов на родния си град, а размахът на Йенсен е повече от впечатляващ. И отсега ви казвам – ни една от тия над 800 страници не доскучава, точно обратното, хипнотичното въздействие на редуващите се приключения през десетилетията отнася далеч, далеч („Терзае ме неутолим порив към далечното. Обичам да бродя из непристъпни морета…“, както пише Мелвил в „Моби Дик“).
А в раковината имаше много мелодии – по една за всеки, който се заслуша в нея. На младите тя пееше за копнежа към далечни морета и брегове, на възрастните – за отсъствие и тъга. Една песен имаше за децата, друга – за старците, една – за мъжете, друга – за жените. На жените раковината пееше все едно и също – загуба, загуба, загуба, монотонно, като разбиването на вълните в морския бряг. Когато я доближаха до ухото си, тя не будеше у тях копнеж, само печал.
„Ние, удавниците“ е книга за войни. Започва с една почти пародийна, далеч назад, сред която се изявява и първият главен герой на Йенсен, който е осъден да полети, да се прочуе… и да се загуби из Тихия океан, където тръгва да го търси неговият син. Война, която започва като всяка друга – с ентусиазъм и мечти за слава, и завършва като всяка друга – с кръв, пушек и страдание за всички засегнати. Но това е едва началото на кървава вакханлия – темата за смъртта в морето е надвиснала над цялата книга и нищо не убягва от нея. Следват и Първата, и Втората световна война, като всяка една от тях е прокарана през погледа на марсталци – едни забогатяват, други жалеят. В едната война те са жизнена, важна част от света, техните моряци са сред дейните участници във военните действия, а корабите им неспир преброждат моретата. В следващата са вече изпаднали зад борда, а моряците плуват под чужди флагове немили-недраги.
В живота на моряка идва момент, мислех си, когато той вече не се чувства у дома си на сушата и тогава се отдава на Тихия океан, където окото никъде не среща земя, където небето и морето се оглеждат едно в друго, докато горе и долу губят значението си, където Млечният път прилича на морска пяна, където земното кълбо цепи като лодка развълнуваните води, а самото слънце е като мъничка точица подводно сияние сред небесния океан.
„Ние, удавниците“ е книга за родителската любов. В нея майките отглеждат сами своите деца, защото мъжете им са по моретата. Не се връщат винаги. А момчетата са готвени да поемат по техните стъпки – във вертикала, по мачтите. Йенсен описва пространно учението им, което отрано ги запознава с болката и несправедливостта – същото, което ги очаква при първите им корабни рейсове. Моряшкият занаят не крие никаква романтика за сухоземните, за тези, които обичат да усещат твърда почва под краката си. Но е смайващо притегателен за онези, расли край морето. В тази част един син отива из Тихия океан да дири баща си, преживява смайващи приключения, напомнящи за периода на Великите географски открития, и се връща в родния си град, за да го насочи със сигурна ръка към по-добри времена. Някъде сред тези си тежки занимания дори забравя да се ожени, да създаде семейство и ново поколение моряци… но съдбата си знае работата.
Дали осъзнаваше, че не е задължително с дългия живот да дойде и мъдростта?
„Ние, удавниците“ е книга за загубата. Тя е задължителна. Герой след герой на Йенсен се губи и намира отново, за да бъде отново загубен, в крайна сметка завинаги. Децата растат и до едно искат да усетят палуба под краката си. А отвъд нея са вълните и тяхната очакваща прегръдка. Една майка поема свой собствен поход срещу вековете, срещу традицията и срещу неизбежната загуба. Тя е готова да принесе в жертва целия град, защото вярва, че людоедът трябва да бъде приспан, че не е задължително да се плаща тая кръвна дан отново и отново. Тя не знае, че плува в могъщо течение, което само ще я отведе там, където сърцето ѝ жадува.
Марстал ще стане хубаво място за деца – каза Клара. – Не такова, където момчетата от малки ги готвят за храна на рибите, а момичетата – за вдовици.
Но най-вече „Ние, удавниците“ е книга за времето и как то безспирно отминава. Епична по размах, елегична в детайлите си, трагична в посланието си и утешителна в равносметката си. Най-изумителното обаче е колко четивен е този роман, колко лек и забавен е на места, колко добре се маскира като чист приключенски епос, наследник на забавните романи на Емилио Салгари например, с които нашето поколение и онова преди него растеше. Героите на Карстен Йенсен не са всемогъщи герои, не са хитроумни пирати – те са моряци, които се борят и с морето, и със себе си, особено във времена на война. А в тоя занаят смъртта ги гледа отблизо и в мирно за света време.
Кръговрат, това извършва Йенсен за тези страници. Отплаващите на война кораби в първите страници са заменени с един очукан шлеп, който се промъква тихомълком през немските води и скритом от английските самолети. Ничий кораб, пренасящ останките, пренасящ оцелелите, враг на всички, приятел на всички. И най-вече едно дете, родено сред вълните, величав символ на бъдещето, важен знак, че нищо не приключва, че животът винаги продължава дори след като последният кораб е поел към дъното.
И малка Дания може да вади голяма литература. Прочетете „Ние, удавниците“.
Още по темата
