Мъжът е човешки вид с няколко различни сърца – по едно за всяка жена.
Като цяло виня Капка Кънева – тая великолепна корица, която отрано подготвя за същността на книгата, ме примами към „Никеч. Танцът на живота“, което е много интелигентно подменяне на оригиналното заглавие, нещо като „Една история за полигамията“. А книгата на Паулина Шизиане, издадена в началото на века и определено достатъчно известна (десет издания в Португалия и Бразилия, пише на задната корица), е предизвикателно потапяне в мозамбикската култура през призмата на гнева на една мамена жена – Рами, която дели своя драгоценен съпруг с няколко други. Книгата започва с нея като жертва, която търси мъст и справедливост – и когато тръгва по следите на любовните завоевания на своя съпруг, за да въведе в действието Жулиета, Луиза, Сали и Мауа. И да признае горчиво и малко примирено след сблъсъка с тях: „Ние сме любовен шестоъгълник“.
В любовта жените са разгромена войска – остава им само да плачат. Да снемат оръжия и да приемат самотата. Да пишат стихотворения и да пеят на вятъра, за да пропъдят от съзнанието си мъките.
Историята на Шизиане е всъщност разтърсващ разрез на едно общество, разкъсано между племенните си обичаи, сред които полигамията и по-висшето положение на мъжа спрямо жената, и християнските постулати. Картинката се усложнява и от културните различия между Севера и Юга и дълбоко установените стереотипи за това какви са жените от различните области на държавата. Чрез петте жени на Тони, високопоставен полицейски служител, авторката описва точно тези различия, но и обединяващото звено – че жените, бидейки повече от мъжете, трябва да правят всичко за тях, за да ги задържат. Включително крайности като да ги обслужват на колене, да не ги допускат да свършат нещо в кухнята, за да не станат стерилни и импотентни, и да им отделят най-хубавите парчета месо, докато жените трябва да се задоволят с „костите, краката, крилете и гръкляна“. А Тони не е просто неверен съпруг, той е направил цели 16 деца (и още едно е напът) на тези жени, и все пак успява някак да осигурява своите любовници.
Да обичаш и да бъдеш обичан е мъжка работа. Любовта, която получава жената, трае само колкото един дъх, колкото едно щракване с фотопарата, колкото едно просто премигване.
До момента, в който официалната съпруга не взима нещата в свои ръце. И сред безкрайните си самоокайвания тя всъщност започва перфидното си отмъщение към Тони, като убеждава своите съпернички да ѝ станат съюзнички. От една страна, им помага да намерят начин да си докарват сама пари, за да не са зависими от подаянията на мъжа, от друга – насърчава да бъдат припознати като официални негови партньорки пред семейството на Тони и дори да се нареди график, според който петелът ще навестява регулярно своите покорни кокошки. Това никак не се харесва нито на Тони, нито на другите мъже около него, те държат на традицииите, котио им позволяват да правят, каквото си искат, включително да изоставят с лекота жените и направените им деца, защото вече сърцето им иска по-млади тръпки.
Полигамната любов е вечно очакване. Вечно отчаяние.
Драматичното противопоставяне в „Никеч. Танцът на живота“ минава през разнообразни възходи и падения за всеки от героите, Шизиане не разполага сюжета си в някаква възходяща градация, точно обратното, налагането на надмощие между петте жени и Тони е променливо и крехко. Самата Рами, през чиито очи тече цялото действие, сама има своите слабости, също не остава вярна на своя съпруг, а при един от особено драматичните моменти дори позволява да бъде дадена на брат му, защото Тони е считан за мъртъв. Но истинската история е тази, която се развива сред наситената поетична реч на авторката, сред мислите на нейната героиня, която разсъждава върху света, в който живее, неговите обичаи и традиции, гневи се на жените от други области, които използват магия, за да превърнат мъжа в покорен роб, който посред нощ напуска брачното си ложе, и търси до полудяване как да разкъса абсурдния капан, в който са жените с множеството им деца, зависящи изцяло от мъжкото благоволение. Книгата е написана на поетичен и много наситен език (почитания към превода на Илияна Чалъкова), който не ми бе лесен за четене, но за по-емоционални читатели със сигурност ще бъде интересен, сами виждате от малкото откъси, които извадих, как тече прозата на Шизиане. Определено интересен досег с една наглед коренно различна от нашата култура, но тук-таме проличават универсални сходства с консервативните народни традиции у нас, които имат своите хитри поддръжници след популистките среди.