Никога не ме оставяй, защото ще изчезна скоро

  Противоречива връзка имам с Казуо Ишигуро. Имах щастието или нещастието още от началото да прочета вероятно най-добрия му роман – „Остатъкът от деня“, след който очакванията ми към него се качиха до небесата. След това се натресох в плаващите пясъци на „Погребаният великан“, която не можах да оценя особено. И все отлагах „Никога не ме оставяй“, при все че толкова много от приятелите ми са ми я препоръчвали от сърце – сигурно защото и двете корици на българските ѝ издания ме отблъскват. Но трябваше да се срещнем с нея рано или късно.

   „Антиутопия“ става все по-компрометирана дума в последните години, след като тийн индустрията (кино и книги) я прилапа и започна да бълва неотличими трилогии, малко от които притежават същинска оригиналност и причина да съществуват отвъд възрастта, когато липсата на читателски опит ти позволява да харесваш и да се възторгваш практически от всичко (били сме там и за някои неща ще останем винаги там, разбира се). Е, няма съмнение, че ако Ишигуро е написал антиутопия, тя ще има крайно малко общо с това, което се приема в наши дни за еталон в областта, но пък със сигурност ще има отношение към класическите творби в областта. И че вероятно сюжетът няма да има особена енергичност, нито въстание срещу властта, нито откровено насилие – а ще е насочен навътре, към изследването на човешкото, постчовешкото и нечовешкото. Къде те се размиват, къде те се сливат.

   „Никога не ме оставяй“ е любовна история за живота на три деца, които растат в удобен пашкул – обособеното училище Хейлшам, в което животът тече по строго установен ред, личното изкуство е важно за социалното приемане, а бъдещето и останалата част от света са забулени в мъгла. Тя малко по малко се разбулва, но не и за читателя – Ишигуро оставя обръгналото ни на неочаквани сюжетни завои съзнание да очаква още и още някое шокиращо откритие. Истината е под носа ни, но защо да я приемаме, като изглежда почти приемлива на фона на всичко останало, което сме чели и гледали. Този роман е измама – измама за претръпналите сетива, на които се подава нещо семпло и изящно. И или не успяваш да се отделиш от очакването си за нещо по-силно, по-шарено, по-шокиращо (и го изпускаш), или все пак откриваш красотата му. При мен се получи, но не съвсем, защото отказах да се подчиня на желанието на автора, че само чрез изкуството един човек доказва човешкостта си.

   Първата част ми допадна със своето кротко развитие, с постепенното натрупване на детайли, на изживяването да си дете на специално място и със специални наставници – без да се различава особено от някое скъпарско училище, Хейлшам е място, което развива собствена митология. Децата имат минимален досег със световната култура и създават своя, намират обяснения за нещата, които не разбират, правят опити, с които да пробият не чак толкова грижливо съградените около тях стени. Истината е в тях, тя е шокираща, но и някак не е… тези деца нямат бунтовен инстинкт, ето това не разбрах, ето това ме отблъсна от книгата. Да, знам, иронично е, защото почти всички тийн антиутопии обследват бунта срещу наложената власт, нищо изненадващо, а точно липсата на това ме дразни в Ишигуро, това примиренчество, това подчиняване на предопределението, тази пасивност към външната агресия и пренасочване на цялата енергия на съществото към някакви вътрешни емоционални драми. А именно любовта. Тя е важна. Но тук Ишигуро за мен принася живота на нейния олтар.

   Всъщност авторът – при цялото му световно признание – за мен се проваля в мисията си в този роман. Да, той е прекрасно написан, да, лее се плавно и кротко в превода на Мария Донева, носи чисто сетивно удоволствие и отмора. Но неговите герои, които той иска да изобрази като жертви, осланяйки се на естествената ни човешка емпатия към слабите и застрашените от неведоми сили, се провалят в това да защитят себе си, или поне да опитат. По дяволите, единственият им опит за бунт е да продадат любовта си за кратка отстрочка, какво е това?! Не мога да задълбавам повече, без да издам ключовата фабула на книгата, но наистина очаквах нещо повече – и нека това повече да е банално, да е експлоатирано, да е вградено в толкова много книги и филми, че се е превърнало в клише. Но точно истините стават клишета, защото са универсални и работят. Казуо Ишигуро иска да изтръгне съчувствие от нас, да ни направи съпричастни на престъпление, в което жертвите са доброволци. Трудно е, нужно е религиозно мислене за подобно извъртане, пълно подчинение на желанието на автора като желание на бога – да се вдигне нож срещу своята плът и кръв – и само прищявката на опрощението да възпре ръката. А агнецът… той няма ли право на мнение, няма ли право на отказ да бъде средство? Казуо му отказва това.

  Различно от моето мнение за книгата е развито в „Аз чета“ и в  „Четецът“, сходноима в „Тази книга“.