Това е. Ето такива са истинските тийнейджърски книги, които трябва да бъдат четени, ето такива са произведенията, на които етикетът „young adult“ не е за обозначаване на лековато, романтично-фантазмено съдържание, а е посветен на сериозна тема, развита достъпно и за по-млади читатели („и“-то е важно, защото не е само за тях). „Нищо“ на Яна Телер се нарежда с лекота до смислени и важни творби като „Часът на чудовището“ и „Освен този живот“ на Патрик Нес, трилогията за братята Улф на Маркъс Зюсак, „Мистерията на пасианса“ на Юстайн Гордер, „Островът“ и „Скитникът и синовете“ на Александър Секулов, „Животът на Пи“ на Ян Мартел, но най-вече (и напълно основателно) е сравнявана с „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг. Има и два разказа на Чък Паланюк в сборника “Make Something Up”, които се лашкат из тази дива стихия на крайностите.
Едно момче, което вдига бунт срещу натрапваните му отвън наставления кое е важно в живота. Едно момче, което излиза от класната стая, покатерва се на дърво и заема нихилистична позиция, че нищо няма смисъл, изправяйки се смело срещу своите съученици. Поредната черна овца, която обаче не е подложена на присмех и игнориране, както обикновено се случва на различните в училище, а успява да задейства верижна реакция сред останалите деца. Тази реакция е самоподдържаща се, с вътрешни катализатори, знаете колко отдадени са децата на нещо, което считат за важно, ама наистина важно. Всички те искат едно – да докажат на своя съученик, че всъщност има неща със смисъл – и да го свалят от дървото, от което той ги назидава, от което той се отличава. Нормално е да искаш да си част от нещо, но понякога искаш и всички други да са част, за да си сигурен, че не грешиш – и си готов на всичко, за да постигнеш това (религиозна логика малко, да).
Не желая да издавам повече от книгата, защото Яна Телер е създала хипнотичен водовъртеж, от който излизане няма. Думите ѝ са простички, а решенията на героите ѝ – логични, смислени, всяко с една крачка напред, малка крачка към пропастта. Тя умело създава очакване, нагнетява напрежение, читателят няма избор, освен да отгръща страница след страница, много от които милостиво са оставени полупразни с ударни изречения, които сами се дописват в ума. „Нищо“ е модерна антиутопия без нито една думичка вън от реалността. И точно в това е огромната му притегателна, но и толкова плашеща мощ. Неудържимостта в случващото се ми напомни на една друга антиутопия, която четох скоро – „Кръгът“ на Дейв Егърс, но докато там технологията води към ада, тук не е нужно нищо изкуствено, всичко е в умовете, сърцата, очите и ръцете на децата. И те ги използват така, както знаят и искат.