Цялото ми оставащо реализуемо имущество да бъде разпределено по следния начин: капиталът, реализиран от изпълнителите в сигурни ценни книжа, да изгради фонд, чиято годишна лихва да се раздава под формата на ежегодни награди за онези, които през изминалата година са допринесли най-много за добруването на човечеството.
Думите, които Алфред Нобел пише в заника на живота си, отекват през времето все така силно – всяка година връчването на Нобеловите награди е чакано от целия свят събитие, което буди и овации, и скандали, а финансовата им част, при все размера ѝ, е пренебрежима спрямо символния капитал, който получават гордите носители. Но кой е всъщност Нобел – да, открил е динамита, това го знаем всички. Нещо повече? Аз поне не знаех. И тук идва „Нобел: Загадъчният Алфред. Неговият свят и неговите награди“ на Ингрид Карлберг, мащабната биография на големия изобретател, която представя в смайващи детайли един сякаш почти обикновен живот, който се превръща в най-необикновеното възможно наследство…
Карлберг не е оставила сякаш камък непоместен, за да съживи пред нас не само образа на Нобел, но и необикновените времена, в които живее. В тях неговото семейство има дейна роля и както още в самото начало посочва авторката, няма как да бъде разбран Алфред, без да бъде опознат баща му, изобретателят Имануел, защото „от всички деца на Имануел той в най-висока степен ще наследи бащините си способности – богатото въображение и изобретателския нюх, енергичността и презрението към установения ред, темперамента, схватливостта и умението да постига изключително много в живота без формално образование и без полагащото се уважение към Църквата.“ Голяма част от дейността на баща му се развива в Русия, където Имануел постига успехи, дори цар Николай I присъства на негов взривен експеримент и го възнаграждава, но по-късно нещата се обръщат из основи. Самият Алфред прекарва цели 20 години в Русия, там освен всичко друго става част от елитна група млади химици, ученици на известния руски професор Николай Зинин, който силно се интересува от тъкмо изобретения от Асканио Собреро нитроглицерин. Създателят на взривното вещество не е сигурен, че то има практическо приложение, защото е твърде опасно за работа, и оставя поле за развитие, от което именно Нобел ще се възползва. Но това е в бъдещето. На младежът тепърва му предстои да изгражда себе си като дейна част от едно чудато семейство, в което освен изключителния си баща той има и двама инициативни братя, които също ще постигнат сериозни бизнес успехи.
Младият Алфред има възможност да види и света – първо е изпратен в САЩ да се срещне с изобретателя Джон Ериксон, но не сполучва да привлече вниманието му, а след това има възможност и да изучава органична химия в Париж, но истински важните уроци получава по време на Кримската война, когато семейството му сключва договори с руското правителство. Те се наемат да конструират парни машини за три големи руски военни кораба, да строят складове за боеприпаси и хранителни продукти при Кронщат, но най-важното е, че войната дава шанс на Имануел Нобел да „съживи и старите си планове за морските мини“. Това за известно време изглежда като триумф – те поставят общо 1391 мини в Балтийско море, които стават причина британският адмирал Чарлс Нейпиър да се откаже да атакува крепостта Кронщат, но по-късно обаче се оказва, че огромна част от мините са негодни. Върху семейство Нобел се стоварват още и още проблеми, за които определено не откриват разбиране у руснаците. Точно в този момент младият 23-годишен Алфред поема все по-сериозна роля в семейните дела – Карлберг пише, че тогава „Алфред Нобел стана свързващото звено – на практика изпълнителен директор на фирмата през най-критичния период за семейното предприятие.“ Което се отразява и зле на здравето му, което обаче не го спира да се пробва с разни дребни изобретения – като прибори за измерване на газ или течности, но не сполучва да привлече интерес към тях. Важен момент за него е когато баща му се завръща в Швеция – „нещастен, надхитрен от конкуренцията, подведен от клиентелата и отново разорен.“ А Нобел остава в Русия, като при това „се заравя в книгите“ – Карлберг стига до такива чудесни малки детайли като разказ за две хилядите книги в библиотеката му, обяснение кои са любимите му автори, по какво се е увличал, в кои книги е подчертавал и какво е превеждал за себе си в полетата, а и какви творчески пориви го терзаят. Защото бъдещият изобретател през целия си живот има литературни стремления, а още на младини пише стихове на английски „в стила на поетите, които той боготвори – най-вече Шели и Байрон“.
Умът на младежа обаче е все така насочен към практичното. Карлберг описа как, вече в Швеция, той започва да се занимава тясно с типичното семейно занимание да взривява разни неща и как в крайна сметка през юни 1864 г. подава патент за ново вещество, „гърмящо масло“, за което „вижда бъдеще на първо място при взривяването на скали“, защото е „твърде мощно за шведските оръдия и пушки“. Успехът най-сетне идва, вестниците пишат, че това изобретение ще измести барута, а скоро получава и така жадувания патент – „той е решил проблема на Зинин и е преобразил любопитното откритие на Собреро в нещо, от което човечеството може да има реална полза“, ето пряката връзка с периода му в Русия. По-интересното е, че, както авторката посочва, в книжата на Нобел от периода няма и следа от химични формули или научни разсъждения, явно е работил изцяло практично на принципа проба-грешка, което било нормално за периода, когато научните теории не били достатъчно развити, за да обяснят сложната практическа реалност, както казва професор Андерш Лундгрен, интервюиран от авторката. Едновременно с успеха обаче идва и кошмарът – точно около получаването на патента в лабораторията му избухва взрив, при който загива брат му Емил, а баща му Имануел се спасява по чист късмет. А „в самия ден на трагедията „Афтонбладет“ е публикувал дълга статия за новото „напълно безопасно“ взривно вещество, което ще направи абсолютно невъзможни „големите злополуки, които се случват толкова често […] при употребата на обикновения барут“. Но дори и това не спира успеха на Нобел. Той намира инвеститори, с които създава Нитроглицериново акционерно дружество, в което влиза със своя патент, защото няма капитал. Той предрича огромни печалби и пълна замяна на барута, който шведските строители използват дотогава, а скоро след това получава възможност да развие бизнеса си и в чужбина. Но продажбите не са това, което е очаквал. И се продължават проблемите с липсата на пари, и здравословните проблеми в семейството, които сякаш никога не свършват, те са един постоянен фон в почти цялата книга.
Алфред Нобел нарича себе си „инженер“ и може би „изобретател“, но никога „учен“. Креативност не му липсва, но за другото изискване – прецизност и систематично проучване – той просто няма време.
Нови злощастия очакват Нобел и в САЩ, където отива с надеждата да открие клиенти за откритието си, а и да води патентна битка. Но хората, с които работи, не са винаги добросъвестни и като следствие огромен взрив разтърсва Сан Франциско. Жертвите са седемнайсет, още толкова са тежко ранени, забранено е транспортирането на веществото, а конгресмен дори иска то да бъде криминализирано. И не стига това, а точно тогава идва и новината за случила се по-рано експлозия на цял кораб в панамско пристанище с множество загинали. Една от идеите за справяне с кризата е името на вече промененото веществото да се смени, защото, по думите на Нобел, на хората „им се разтреперват гащите“ от нитроглицерина – Алфред пише, че могат да нарекат взривното вещество „новбарут или якбарут, или кукурут, или херкулин…“, а е споменато и предложението „нобелин“. Но покрай изобретеният от Вернер фон Сименс нов вид електрически генератор, наречен „динамо“ явно му щуква да го нарече „динамит“, когато подава заявка за британски патент през 1867 г. Това вече не е гърмящо масло, е нещо по-различно. И което ще отведе Нобел много надалеч, но за тази цел е нужна цяла една война – между Франция и Прусия. Тя „динамизира“ бизнеса на Нобел, който живее в Прусия, но участва тайно във френското превъоръжаване, а скоро след това вече има цели пет фабрики за динамит в Европа. А пътем той работи и не по какво да е, а по роман на име „Сестрите“, пълен, по думите на биографа му, „с романтичните блянове за съвършената жена“.
И пак нещо за семейството му. Въпреки успехите на Нобел, неговият брат Лудвиг си остава най-известният от тримата братя, той има голяма оръжейна фабрика с хиляда работници в Санкт Петербург. Но и третият, Роберт, постига успехи, при това с друго модерно вещество – нефта в Баку, за който търсят начини да бъде транспортиран надалеч. Алфред години наред ще налива пари в нефтената му компания, макар че това ще му носи повече главоболия, отколкото ползи, но той винаги ще остане верен на семейния си дълг. А доста внимание в тази част на книгата е посветено на една необикновена любовна история – тази с младата Софи Хес, която се възползва всячески от чувствата на Нобел, като постоянно обикаля по скъпи курорти (понякога с компания), живее като кралица, а Карлберг сякаш се опитва да омаловажи тези отношения, като дори обяснява, че няма доказателства, че те са били консумирани. И все пак „в касовите си книги Алфред вписва разходите за нейните желания под нежното име „Тролчето“, макар по-късно да има немалко поводи заради нея да се чувства „изоставен, неразбран, предаден и необичан“. А шеметните му успехи продължават, макар че например в един момент той се оказва разследван от френската тайна полиция, след като изобретява и бездимен барут, който продава на Германия и Русия – за голямо неудоволствие на разследващите се оказва, че патентът си е лично на Нобел, не на френския клон на бизнеса му, следователно може да прави с него каквото си иска.
Алфред ясно е написал какви награди трябва да бъдат учредени – една за физика, една за химия, една за физиология или медицина, една за литература и една „за онзи, който е сторил най-много за установяването на братство между народите, за премахването или редуцирането на съществуващите армии, както и за организирането и разпространението на конференциите за мир“.
И тук Карлберг вече започва да пише за едно важно запознанство – с активистката Берта фон Зутнер, около комуникацията с която за първи път започват да се промъкват идеи за учредяване на някаква специална награда в завещението му. Изобщо всичко, свързано с това най-важно завещание, е солидно проучено и проследено, особено промените в него и защо ги прави, и как в крайна сметка Нобел „направил свои основни наследници получателите на бъдещите награди“. Обяснено е защо избира Шведската академия на науките и Каролинския институт да отговарят за наградите, но така и не става съвсем ясно защо връчва на норвежкия паралемент правото да излъчва комитета, който да определя наградата за мир – причината навярно се корени в техния успех да избегнат конфликта в поредните политическите крамоли между Швеция и Норвегия, двете държави имат достатъчно бурна история помежду си. Интересно е, че Нобел е вярвал, че ще има нужда да се връчва награда за мир не повече от 30 години, защото иначе човечеството щяло да се върне към варварството. Достатъчно внимание е отделено и на драмите, които се развихрят след смъртта на Нобел, битката за спасяването на френските му ценни книжа, за да не бъде съсипана идеята му още в зародиш, оспорването на завещанието от страна на роднините му и постигането на приемливо споразумение, което да позволи създаването на Нобеловите награди, това най-желано и висше отличие на планетата до наши дни.
И ето ме в края на „Нобел: Загадъчният Алфред. Неговият свят и неговите награди“. Благодарение на изключителния труд на Ингрид Карлберг Алфред Нобел определено не е вече загадъчен, солидният обем на книгата позволява да бъде проследен в детайли целия му живот (до степен да има немалко относително скучни страници), а нагоре само бегло съм засегнал някои важни моменти от него, рискувайки да извадя от контекст едно или друго събитие. Факт е, че животът на Нобел не блести с някакви грандиозни събития, по-скоро той е постоянен низ от битки с предизвикателствата на живота, с трагични взривове с много жертви, които придружават по някак естествен начин това, с което той и семейството му се занимават, а на заден план този безспорно гениален изобретател остава изключително незрял в личния си живот, което чудесно личи от неумението или нежеланието му години наред да се справи с онова момиче, което споменах по-горе. Нобел е чудат пример за човек, който не търси да направи нещо изключително с живота си, но успява да стане символ на величието със своите награди, и няма съмнение, че по-добър начин човек да остане в историята няма.
От същия жанр
