Ноември 1942 г. – хората, войната, историята

Ясно си спомням момента, в който на щанд на панаира на книгата открих „Битката: красота и печал“ на шведския историк Петер Енглунд, за мен тя бе истинско откровение като начин да се пише за историята и в частност Първата световна война. Толкова по-хубаво ми стана, когато години по-късно агентите на автора се свързаха с мен – знаеха, че съм писал за нея и че работя в голямо издателство, и ми предложиха да видя новата книга на учения, която в онзи миг носеше поетичното заглавие „Сънища в свирепи нощи“, препратка към стихотворение на Примо Леви, което той пише около година след освобождаването си от „Аушвиц“. За съжаление нямаше как да я прочета на шведски, но все пак разбрах, че иде реч за един-единствен месец от Втората световна война – ноември 1942 г., в който, подобно на предната книга, през съдбите на реални хора се разказва интимната история на света в този ключов момент от войната. Не ми беше нужно нищо повече – приех с огромно желание това предизвикателство и след едно неочаквано забавяне книгата в крайна сметка се оказа в ръцете на преводач, в когото се кълна: Любомир Гиздов, на когото ще съм вечно благодарен, че се нае да я преведе. И го направи блестящо, мога да гарантирам това – и до голяма степен заради него я има „Ноември 1942 г. Повратната точка във Втората световна война“. Благодарен съм и на всички други замесени в това приключение – редакторката Катя Найденова, коректорката Ния Харалампиева, страньора Петър Дамянов, както и, разбира се, дизайнера на великолепната корица Живко Петров.

Това е книга за ноември 1942 г. – периода, през който настъпва повратната точка във Втората световна война; в началото на месеца мнозина все още вярват, че силите на Оста ще победят; в края му вече е ясно, че е само въпрос на време да загубят. Този труд обаче не цели да опише какво се случва през тези четири критични седмици – предпоставките, плановете, хода на събитията и последствията от тях, – ами се опитва да покаже какво представлява войната в този момент.

„Какво представлява войната в този момент“, повтарям си думите на Енглунд, какво по-амбициозно стремление? И той допълва смело своя замисъл: „И тук в центъра е отделният човек, преживяванията му и – не на последно място – чувствата му; всичко онова, което може да бъде открито в бележките под линия или понякога се появява като шарен проблясък насред тежкия поток на цялостната история, но като цяло остава невидимо. Ако се чудите какво съм добавил към тези нерядко твърде лични описания, отговорът е прост: нищо. Източниците, които съм използвал, са достатъчно богати.“ Той ясно посочва защо този разказ е изключително актуален и важен и за нашето време, когато за пореден път човечеството показва, че не е научило нищо от кошмарите на миналото:

Грешка е да приемаме изхода от тази борба за даденост не само защото това свежда жертвите до историческа формалност, а и защото превръща несигурната, непредвидима и необхватна човешка катастрофа във вълнуващ, но по същество безобиден епичен разказ. Също така може да породи опасната заблуда, че днес това не би могло да се случи, и така да предизвика обратния резултат.

Доста се колебах как да подходя към текста ми за тази книга – неслучайно мина почти половин година от излизането ѝ, преди да седна и да пиша за нея. Тя е толкова амбициозна и всеобхватна – дори само бегъл преглед на хората, за които Енглунд разказва, поместени в началото със снимка и кратка биография, показва огромния размах на неговото проучване. Същевременно личи стремежът му да обхване не само колкото се може ключови точки от земното кълбо, но и да проследи съдбите на хора от всякакви социални прослойки, като единствено извън уравнението са оставени тези, за които пише във всички други книги за Втората световна война (ще спомена някои: „Светът във война (1939-1945)“ на Макс Хейстингс, „Втората световна война“, том 1 и том 2, „Сталинград. Съдбовната обсада 1942-1943“ и „Падането на Берлин 1945“ на Антъни Бийвър, „Хитлер и Сталин – тираните и Втората световна война“ и „Тайните на Втората световна война“ на Лорънс Рийс, „Възход и падение на Третия райх“, том 1 и том 2, на Уилям Л. Шайрър, „Тъмната страна на Луната. Вернер фон Браун и науката на разрушението в Третия райх“ на Уейн Бидъл, „Германските генерали говорят“ на Базил Лидъл Харт и др.). Тук ги няма политиците, главнокомандващите, най-известните личности са Албер Камю, Лидия Гинзбург, Василий Гросман и Ернст Юнгер, а всички останали са „обикновени“ хора сред необикновени обстоятелства. И дори да имам желание да напиша по малко за всеки от тях, този текст ми станал абсурдно дълъг – затова и само ще се спра на някои от хората и събитията, като мога да ви кажа, че всичко надолу е само капка в морето на един завладяващ исторически разказ, в който Петер Енглунд съживява епохата и недвусмислено предупреждава, че това време може да се върне – и всеки ще бъде засегнат.

Тук са семействата, които през ноември 1942 г. следят войната върху карти на стената, докато споделят своите тревоги: „Страхувахме се. Възможно ли беше една нищо и никаква страна като Япония, заедно с Германия и надутото ѝ его […] да спечелят война срещу целия свят? Включително Америка?“; тук е едно бойно поле на Източния фронт, където немски пехотинец се наслаждава на тихата зора: „Красотата на тези часове си струва множеството нощи, изпълнени с ужас и мъки“. А един старши лейтенант от танкова дивизия в Северна Африка пише:

Вълнуващо и смайващо е да видиш как хиляди мъже – повечето от които нямат особена представа защо се бият – търпят трудности, живеят в неестествен и опасен, но не напълно ужасен свят, принудени да убиват и да бъдат убивани, и въпреки това от време на време изпитват усещане за другарство с мъжете, които убиват и които ги убиват, защото всички понасят и преживяват едно и също. В това няма никаква логика – книгите не могат да пресъздадат впечатлението, което придобива мъжът, влязъл в битка – впечатлението, че е прекрачил от другата страна на огледалото.

Същият този войник по-късно ще свидетелства, че „Всички четат, много. Когато не могат да спят, четенето е може би най-добрият начин да убият времето и да се разсеят от скуката на чакането, което понастоящем съставлява по-голямата част от живота им“, а Енглунд посочва, че той „дори е създал малка библиотека в купола на обичайния си танк.“ Противоречив образ е например германската журналистка, около която се чуват както високопарни слова за неизбежната победа, така и пораженчески думи като „Всички сме като плъхове в потъващ кораб, с тази разлика, че вече не можем да слезем“. Или онези клети италианци на фронта при Ел-Аламейн, които знаят, че когато ситуацията стане сериозна, „големите и малките началници от фашистката партия“, които доскоро са се пъчили с новичките си униформи, изчезват без следа.

А онези иначе смели летци от Бомбардировъчното командване, които са наясно, че в онзи момент от войната „на всеки сто от започналите службата си в периода 1941–1942 г. едва около дванайсет завършват първия си „тур“ от трийсет мисии, а „от тези дванадесет само трима преживяват още трийсет мисии“ (как да не се сети човек за „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър?). А не по-малко смелите подводничари от германския флот, които знаят, че средно екипажите оцеляват само по три мисии, и които са изпратени да пируват в бутафорен замък, защото „проблем е и че екипажите на подводници, слезли на сушата, обичат да буйстват, да се разправят, да пият, да се бият и да вандалстват. Ето защо ги пращат на почивка, или по-скоро изолация, на места като „Шато дьо Треварез“.“

В друга книга не бях срещал нищичко за десетките хиляди финландски войници, които месеци наред прекарват в пустошта, без да знаят какво точно се случва. Причудлива е историята пък на китаеца Пун Лим, моряк на британски кораб, който след корабокрушение прекарва гол на сал цели 133 дни. Особено интересна ми беше историята за Тамейчи Хара, командир на кораба „Амацукадзе“ („Небесен вятър“), който е поел към Гуадалканал, а Енглунд ще ни срещне и с войници от другата страна на тази знакова битка. А как да не се чудиш на онези американци от арктическите конвои, озовали се в руския град Архангелск в истински сблъсък на толкова различни култури:

Архангелск е град, чието съществуване в момента се върти единствено около войната. Тя е белязала цялостното настроение, макар и не по начина, по който би очаквал човек – с отзвук на саможертва, съдбовна дружба и героизъм; вместо това цари атмосфера на параноя, нерадост и недостиг.

Интересен контрапункт на чисто военните преживелици е историята за създаването на легендарния филм „Казабланка“, който начева като „нискобюджетен филм с нискобюджетни актьори в главните роли – поредната история, чиито основни съставки са романтиката и вълнението и която се развива на фона на войната“, но който след дебаркирането на американските войски в Мароко и Алжир получава нов край и се получава така, че: „Казабланка“ излиза в точния момент. Филмът е алегория за пътя от изолационизъм към ангажираност, извървян от САЩ, както и манифест, който да накара хората да разберат, че войната е съдба, която ще ги сполети независимо дали искат, или не, и че трябва да са готови за жертвите, до които това ще доведе“. Енглунд посочва и че:

Тонът на филма е зададен от факта, че по време на снимките ситуацията всъщност е изглеждала така, сякаш силите на Оста биха могли да спечелят войната. И голяма част от хората, които виждаме на екрана, в малки и големи роли, или просто като статисти, са бежанци от Европа, избягали от нацизма или войната, или и двете, и в играта им има отчаяние, което не е престорено.

Особено жестока е историята на Мун Окчу, млада корейка, която е използвана за разтуха на мъжете от японската армия (преди време издадох исторически роман по темата: „Червените орхидеи на Шанхай“ на Жулиет Морило). Страховит живот имат и партизаните в Беларус, които обаче все още се опитват да запазят човешкото в себе си, както го описва Николай Обринба: „Копнежът по това, от което са лишени, си личи в много отношения… Партизаните често изразяваха въжделения по разни неща от предвоенно време, ежедневни работи – всичко, което им напомняше за живота, освободен от бремето на войната. Ако човек не забравя това, то много от действията им, които иначе биха могли да бъдат сметнати за наивни или чудати, стават по-разбираеми. Например, когато фотографирах партизанките от женския ни взвод, те предпочитаха да облекат старателно запазените си блузи и поли, вместо войнишките униформи и огнестрелните си оръжия.“ А по-късно Обринба ще напише:

Нямаше да е лесно да оцелея в този ад, но щеше да е сто пъти по-трудно да остана човек.

Разбира се, Лидия Гинзбург и нейната история през този месец не могат да бъдат подминати, нейната книга „Записки на блокадния човек“ е смазващо, но важно свидетелство за Ленинградската обсада. Ще си позволя да цитирам нейните думи: „Както всички знаят, истинският глад не наподобява апетита. Той носи маски. Представя се като мъка, безразличие, безумен плам, жестокост. Гладът прилича най-вече на хронична болест и както е при всички болести, съзнанието играе голяма роля. Обречените не бяха онези с най-мрачните мисли, най-измършавелите или подутите. Обречените бяха онези с чудноватите мимики, странно съсредоточените погледи, онези, които се разтреперваха пред чиния със супа.“

Албер Камю, който тъкмо е почнал да пише „Чумата“, пък постепенно усеща как войната се доближава към него: „Френските власти са започнали да набират мъже на неговата възраст и да ги пращат на принудителен труд в Германия, включително и в далечната част на Франция, в която се намира Камю; туберкулозата му обаче го предпазва от такава съдба.“

А Василий Гросман (вижте както неговите изключителни романи „Живот и съдба“ и „Всичко тече“, така и книгата за него „Писател на война“ под редакцията на Антъни Бийвър и Люба Виноградова ), който „се намира в Сталинград още от началото на битката в края на август. И още тогава е бил опитен и закален“, и който „заради моралната си смелост не би трябвало да е преживял слепите чистки от 1937–1938 г., когато никой не е бил в безопасност и безброй хора са изчезнали поради най-абсурдни основания.“ Но е оцелял, за да бъде пряк свидетел на жестоката битка за града:

Без физическа смелост, както и голяма доза късмет, разбира се, той не би могъл да преживее последните месеци в Сталинград. Войната е навлязла във втората си година, но никъде разрушенията и кръвопролитията не са отишли толкова далеч, колкото в опустошения град, където броят мъртви на квадратен метър може да се сравнява с най-тежките сражения от Първата световна война, но фанатизмът и бруталността са невиждани до този момент.

Немският писател Ернст Юнгер пък, чиято книга за Първата световна война „Бури от стомана“ излезе у нас преди броени години, има свои много различни морални дилеми, докато пребивава в окупирана Франция: „Този човек, с острия си интелект и хладния си, проницателен поглед, естествено, би трябвало да разбира, че въпреки разграничаването си от нацистите, чрез по-ранните си текстове в известна степен е помогнал да се разчисти пътят за режима, към който в момента питае такова презрение. Ужасно го смущава това, че от време на време го търсят млади читатели, които му се възхищават поради грешни причини; те носят същата униформа като него и не се срамуват от твърдостта и бруталността си, наричат ги липса на сантименталност и изглежда, приемат, че Юнгер е омесен от същото тесто, сякаш се е превърнал във всичко това, на което някога се е присмивал.“

Ужасяващо място като концлагера „Треблинка“ е описано в натуралистични детайли от пряк очевидец и дори участник по неволя в жестокостите. А от „Аушвиц“ идва една почти невероятна история, в която смелата полякиня Данута успява с писмо със снимки на децата си да убеди коменданта на лагера Хьос да освободи мъжа ѝ Йозек… не е ясно точно защо успява, но Енглунд посочва едно обяснение: „Немалко функционери като Хьос понякога демонстрират внезапна сълзливост пред деца, животни, природа и изкуство – преди всичко музика. Това не е аномалия, а важна част от психопатологията им“ (вижте повече за изследванията върху нацистката психология в „Нацистът и психиатърът. Херман Гьоринг, д-р Дъглас М. Кели и смайващата участ на пленените нацисти преди Нюрнбергския процес“ на Джак Ел-Хай).

В Чикаго пък е проследен един експеримент, който ще положи основите на всичко онова, което е описано подробно в „Опенхаймер. Американският Проме­тей“ на Кай Бърд и Мартин Шъруин и „Обратно броене 1945: Невероятната история на атомната бомба и 116-те дни, които промениха света“ на Крис Уолъс и Мич Уайс. В края на този знаков епизод Енглунд пише:

След това всички напускат залата за скуош и тръгват през снега, весели и доволни. На трибуната остават само двама мъже: Ферми и Лео Силард. Силард отива до Ферми, стиска ръката му и казва: „Мисля, че днешният ден ще бъде запомнен като черен ден в човешката история“.

Сами виждате колко разнообразни съдби проследява Петер Енглунд в „Ноември 1942 г.“, а над половината дори не съм включил в този кратък преглед. Шведският историк постига изключителна реалистичност в описанията си на това страшно време, неговото умение да извайва образа и духа на епохата се родеят с диаболичния гений на Джонатан Лител в неговия роман „Доброжелателните“, който също е съграден въз основа на реални събития и личности. В края на книгата си историкът ни запознава и с по-нататъшната съдба на всеки от своите герои, някои от които не преживяват войната, докато други достигат до дълбока старост – а най-важното е, че всички те са оставили своите богати свидетелства за това най-страшно време.