В БОЙ НЕРАВЕН, БОЙ СУРОВ – ПОБЕДИТЕЛ Е НОФОФ!
Често след излизането на някоя любима книга се връщам назад в спомените и си припомням какво съм си помислил в първия миг, в който съм разбрал за нея. В случая бях втрещен от заглавието – „НОФОФ“, какво, по дяволите, ще да е това – и я оставих настрана, доста по-късно я отгърнах, понякога покрай натрупани други ръкописи или работа като цяло просто не остава време. Но в момента, в който зачетох ръкописа, установих, че това си е завършен роман, написан с изключителен стил, чувство за хумор и остър сарказъм – и вълнението ми бе разбираемо. Просто да видиш изпипана творба сред тоновете ръкописи, с които ни заливат, си е радост. Свързахме се с Ваньо Вълчев, доста по-късно се видяхме, а книгата се позабави покрай цялостната трансформация, която течеше в издателството и начина ни на работа. И все пак времето Ѝ дойде. И съм горд, много горд – защото „НОФОФ“ е остра, ръбата, зла книга – и адски нужна сред всичко случващо се навън.
Представете си по-противна партия от „Атака“ и сходните псевдопатриоти. И по-противен лидер от Болен Сидеров. Знам, че е трудно, но ако успеете, ще придобиете бегла представа за партията „Национален отечествен фронт за освобождение на Фанагория“ (НОФОФ), която стремително се втурва към завземане на властта с всякакви радикални методи. В тази битка Нашизацията се противопоставя на Чуждизацията, корупцията е на ниво, а смелите заигравки с Тангра и някогашната столица Фанагория са само с една идея по-фрапантни от гаврата с историческите факти, която националистическите формации използват с нелоши резултати. В тая битка НОФОФ е ръководена от Чечке Дуло и верните ѝ помощници Юкбоил Дван, Колобър Сикофант и Огултаркан Докс – те до един са си били нормални българи с нормални професии (библиотекарка, митничар, учител и внук на активен борец), но след спуснато им осенение се осъзнават като радатели за фанагоризация. И се втурват с плам да крадат, лъжат, да крещят до прегракване абсурдни лозунги в стремежа да добарат властта, като използват смело и всички налични методи за пропаганда – от партийния вестник до мащабни представления, в които се правят възстановки на бойни сцени и пеят чалга певачки.
Всичко това Ваньо Вълчев описва с убийствена ирония, зад които прозира ясно разбиране, че реалността е само с една идея по-малко нелепа. И само с почуда следвах приключенията на абсурдните му герои, които се прескачат един друг в стремежа да са по-напред, да откраднат повече, да се изтипосат пред народа като по-големи патриоти. А най-интересното настава, като кранчето на финансирането им е спряно – вместо това да озапти техния плам, те още повече се настъряват срещу всичко и всички. Познато? Да, познато, онова белокосо наци джудже прави същите маймунджълъци с надеждата да получава общественото внимание – и за беда това сработва безотказно.
Ако не знаете, Ваньо Вълчев е известен бургаски поет, автор на красиви текстове на песни, като например „Телефонна любов“ и „Огън от любов“, но освен това е и безмилостен сатирик, за което „НОФОФ“ свидетелства недвусмислено. Горд съм, че в „Сиела“ издаваме такива книги и се надявам те да получат заслужено читателско внимание, защото хуморът е силно оръжие. И само въоръжени с него, можем да се изправим срещу нелепата самовменена сериозност и незаменимост на идиотите, ламтящи за власт и пари.
От същия жанр
