Не знам вече за кой път Ю Несбьо успява да ме накара да изпитам физическа болка, докато чета негова книга, което уж се води просто за удоволствие. Като в „Нож“ дори не е само защото посегна на немислимото, но и защото доведе един добър човек до падение. И то като голям писател не нелогично, ей така, за да има обрат и изненада, а методично и целенасочено го поведе към дъното. За пореден път виртуозно показа, че злото е заложено във всеки от нас (справка, началото на „Доброжелателните“ на Лител), като само липсата на катализатор ни позволява да се имаме за морални и добродетелни. Е, в поредицата за Хари Хуле никой не остава незасегнат – а лековерните, които се връзват на партенката за лошите норвежци, могат да черпят доволно поводи за истерия от тези романи.
Това, за което Несбьо загатна в предишната книга, „Жажда“, и което се готвеше от поне още една преди нея, се случва – Свайн Фине, първият изверг, който младият Хуле е заловил, е излежал присъдата си и излиза на свобода. И се заема отново с гнусното си занимание да изнасилва жени, които заплашва със смърт, ако абортират евентуалния плод. Той толкова умело всяка ужас в тях, че продължава пак и пак да се измъква, а само изхвърленият от полицията негов заклет враг Хуле е убеден във вината му. Защото ако нещо е разбрал през тези дълги и смазващи години на преследване на чудовища, при които е губил един след друг близките си, че някои от тях са непоправими и просто трябва да бъдат убити като бесни кучета.
Само че Хуле е ударен отново жестоко. И тъй като на задната корица няма и думичка за сърцевината на книгата, и аз ще замълча, макар че феновете трябва да се досетят кое е нещото, което окончателно може да го дерайлира. Той се буди облян в кръв и с тотална липса на спомени за последната вечер. И след като разбира какво се е случило в нея, се заема с две задачи – да разследва със стръв, каквато никога не е изпитвал, и да се опитва да си спомни своята роля в тази трагедия. И това, което малко по малко просветлява, никак няма да му хареса.
„Нож“ е още един чудовищен трилър/драма от норвежкия писател-психопат, когото имах шанса да зърна за малко на живо на Франкфуртския панаир на книгата. Наистина не мога да повярвам как цели 12 книги той не само поддържа ниво, но и го качва все нагоре, и успява едновременно и да рови из язвите на норвежкото – и всяко друго европейско – общество, и да движи стегнато и много кърваво действие, фокусирано около изключителния си герой Хари Хуле. Който е една голяма кървяща рана от всичко, което трябваше да понесе, и чест прави на Несбьо, че му позволява да бъде слаб и лазещ в калта, преди да се надигне и все пак да решава загадка след загадка. А тази, последната, едва ли искаше да я разкрива, по-добре беше да не успее.
Остана ми само „Ловци на глави“ от него, ще си я оставя за след два-три месеца, когато абстиненцията за Несбьо ме хване здраво. Пък после ще му мисля.
