В рамките на няколко дни прочетох „Нож в раната“, поредната забавна кримка на Антъни Хоровиц, и класиката в жанра „Баскервилското куче“ на Артър Конан Дойл, допадна ми да правя съпоставки и да се наслаждавам как британският писател отдава почит и на своя велик предходник, и изобщо на целия жанр. Изобщо поредицата за Даниъл Хоторн – „Убийството е всичко“, „Присъдата е смърт“ и „Опашка от убийци“ са предишните, е именно такова пространно обяснение в любов към британската криминална традиция, а пътем сам авторът се забавлява, като се изтипосва като злощастен спътник на мрачен детектив с груб нрав и потайни навици и минало, един злощастен Уотсън в поддържаща роля (малко отклонение в тая посока, защото наскоро прочетох едни заповеди за писане на криминална литература, и деветата гласеше следното: „Глуповатият приятел на детектива – Уотсънът, не трябва да задържа никакви размисли, преминаващи през главата му; неговата интелигентност трябва да бъде леко, ама много леко под нивото на средностатистическия читател.“ Е, Хоровиц я спазва безукорно, обрисувайки себе си като такъв.)
Е, именно на този злощастен придружител на гениален разследващ му е писнало от всички неприятности, които се стоварват отгоре му около Хоторн – и прави опит да се откопчи от него и тежащата му компания. Но писателят Хоровиц няма да му позволи и дори ще го захвърли в най-голямата беда от всички досегашни, а именно приличен шанс да загуби свободата си, след като злощастният писател е обвинен в… убийство. И следите до една водят към него, пък и мотив си има предобър. Убита е мразена от всички критичка, която не просто е написала бърза и погромяваща рецензия за новата пиеса на Хоровиц, но и лично се е появила на партито след премиерата, за да внесе смут с присъствието си. Няколко часа по-късно тя обаче е мъртва, а оръжието на убийството е крайно нелепо, но пък видимо принадлежащо на писателя. И се започва трагикомично надлъгване със служителите на закона, в която само мизантропът Хоторн остава на страната на Хоровиц и прави обичайното подробно разследване на всички други заподозрени, за да отсее внезапно единствено възможната, но скривана умело сред текста истина.
„Нож в раната“ продължава традицията на предишните книги, развива се ударно, а този път – след гъбаркането с литературния свят в предната – на прицел е театралната мистика и всички свързани с нея традиции. Хоторн нахлува в тая светая светих на изкуството с характерната си безцеремонност, а по изключение този път Хоровиц трябва да е по-нисък и от тревата, за да си спаси драгоценната кожичка. Определено ми допада тази поредица с елегантната си ненатрапчивост и приятно намигване към жанровите клишета от златните години на криминалната литература и големите автори от нея. А тук за малко се вдига и завесата към личния живот на детектива, както и към интригуваща част от неговото минало, надявам се в следващите книги да има повече в тази посока.
