Чувствата им в ежедневието бяха така старателно потискани, така натъпквани във все по-тесни пространства, че в крайна сметка видимо незначителни събития придобиваха безумна, плашеща стойност.
Навярно съм деформиран от романите на една популярна авторка с трибуквена фамилия, защото през цялото протежение на този прекрасен роман за трудната обич между двамина млади се изненадвах на тяхната… нормалност, на липсата на ексцесии, насилие и сексуална разюзданост. Или пък, ако погледнем към другата крайност, сладникавата сладост на „Незабравимата разходка“ на Никълъс Спаркс – за която дори на намерих морални сили да пиша тук, толкова ме отврати в нагарчащата си сладникавост. „Нормални хора“ на Сали Руни се разполага точно по средата между тези две неща – при нормалните хора с нормални сложни отношения.
Руни е изтъкала деликатна история, в която на пръв поглед не се случва нищо – но точно както не се случва нищо в шедьовър като „Стоунър“ на Джон Уилямс или в „Холандската къща“ на Ан Патчет. Двамина души са оплетени в космичен танц, чиито проявления в реалността ту ги сближават, ту ги отблъскват. В училище Конъл е сред популярните хлапета, на когото се налага да крие грижливо, че е в дисфункционална връзка със също толкова наглед дисфункционалната Мариан, в къщата на която работи майка му. Мариан е пълен аутсайдер, не без личното ѝ желание, момиче от богато семейство, но бедно на обич. А Конъл е точно на другия полюс – безпаричен, но пък се радва на безусловната подкрепа на майка си… освен когато не върши типичните за младостта глупости.
Всички се смееха и пиеха. Това не изобщо не приличаше на истинския живот. Той съвсем не познаваше тези хора, трудно му бе да повярва в същестуването им, а дори и в своето собствено.
Руни бавно и внимателно проследява сложните отношения между тези двама, които в университета по много забавен начин сменят ролите си. Мариан се втурва да навакса това, което семейната ѝ среда ѝ е ограничавала, а Конъл трудно се адаптира към свят, където има нужда отново да се доказва. Двамата са заедно и не са, а действието скача през месеци, през други любови, през запивки, политически препирни, сцени от живота на младите в Ирландия, който за моя изненада беше толкова силно американизиран, че само от време на време се присещах, че не чета поредната история от Новия свят. Това и чудесния стил на писане на Руни, както и че героите ѝ наистина учат, де.
Конъл не можеше да си обясни защо се провеждаха тези литературни събития, какъв беше техният принос за каквото и да било, какво беше значението им. На тях присъстваха еднствено хора, които искаха да бъдат от хората, присъстващи на подобни събития.
„Нормални хора“ не е любовен роман, а за това колко е трудно да се довериш някому наистина. За счупените семейства, които чупят децата си. За насилието зад затворените врати, което често идва от най-близките. За заместителите, които едно несвикнало на подкрепа същество търси, за да се себедокаже – в своите очи, но и в чуждите. За неразбирателствата, които само любовта не може да преодолее, каквото и да казват споменатите в началото други автори. В истинския, в нормалния живот е трудно двама души да съхранят обичта си спрямо всичко, което се случва около им. Сали Руни е написала модерна драма за младите в силно фрагментиран свят, подчинен на социалните мрежи, но с разпадащи се емоционални връзки. Възможно е тази книга да описва най-правдиво предизвикателствата пред тях в тоя объркан свят, но това няма как да знам.
От същия жанр
