…че за всеки човек си има книга и че рано или късно тя винаги го намира.
Още с романа „Дом“ Камелия Кучер показа зряло и силно писане, толкова нехарактерно за дебютен роман. Сега с „Нощ“ тя надгражда това впечатление, като някак хармонично го вписва във вече изградената с предната книга палитра от усещания. И двете ѝ книги трептят със сходна емоционална тоналност – на болката, загубата, отчаянието, но и на любовта, доверието и прошката. И тук имаме деца, на които се налага да съзреят отрано, и през чиито очи виждаме ред недетски събития, в случая – Втората световна война от гледната точка на италианците, нещо не чак толкова обичайно.
И ето ме: чуден следобед, настанил съм се удобно, в чантата нося няколко студени сандвича с риба тон, бинокълът е почистен, а стъклата – лъснати. И как само щях да прекарам тези часове! Щях да чета с теб – ти от страниците на дебелата ти книга, а аз – по устните ти. И следобедът се очертаваше сладко дълъг…
Виторио е обикновено хлапе, което скита из римските улици и търси с поглед момичето, което го вълнува повече от всичко – Ева. Ева, която е била част от нормалния свят, преди фашистките закони да го извадят от нея, Ева с обичта към книгите и Ева с цигулката в ръце. Ева, която с мълчанието си казва повече от всички изкрещени думи на света и Ева, с която той не е говорил никога. У дома на Виторио обичта на майка му и баща му скрива от него смрачаването на живота покрай властта на Мусолини, но постепенно сянката на войната достига и тях. Идва моментът, в който Ева изчезва в нощта и момчето трябва да се приготви само за още загуби в своя живот.
За всяко минало си има място. Там, където избереш да го поставиш.
Почти половин век по-късно Виторио живее сам в далечна къща. В нея приютява едно скитащо момиче, което му напомня на неговата Ева от миналото. И докато я опитомява така, както Малкият принц опитоми своята лисица, сам се предава и разкрива това, което ридае безутешно в него. Годините след войната и какво се е случило в тях – коя е жената до него, какво е направил с всичко, което е таил в себе си, как е преодолял всички загуби. И през неговия образ Кучер изследва и как една цяла нация първо си забранява не просто да говори за миналото, но и да мисли за него – преди след време все пак да започне да вади от килера малко по малко спомените и да прощава. Защото само така може да се продължи напред.
Не знам дали Кучер е направила връзката, кръщавайки своя роман почти като книгата на Ели Визел – неговата „Нощта“ е сред най-смайващите свидетелства за величието и падението на човека. Но и да не е, духовна връзка между книгите се създава и несъзнателно. С риск това да ви разкрие все пак част от сюжета, важна е тази почти неразказана линия. Защото ако цветовете на прозата на Кучер през почти цялата книга са топли, живи и ярки, то на заден план една неразказана в детайли, а само маркирана на няма и страничка история остава в черно-бели-зли краски. И макар отново действието почти изцяло да тече през очите на момче и мъж, то в много емоционално наситени моменти думата има Ева, а през нея Кучер твори музика с думи.
Дори мога да кажа, че този роман ми напомни на една от любимите ми книги изобщо – „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон, има нещо в писането на Кучер, което е в синхрон с това на испанския писател, и това ме вълнува. И да, знам, че е модно да съдим корици, но ще си позволя да кажа, че този красив роман заслужава различна корица, тази просто няма отношение към книгата и всичко прекрасно в нея.
