Винаги съм чакал този роман, понякога съзнателно сещайки се за него (при препрочитанията на „Войната на таралежите“, където се споменава с добро), но основно на някакво друго ниво, където е стоял като незаобиколим пропуск. Като малък харесвах Вежинов заради „Произшествие на тихата улица“ и „Следите остават“, но едва наскоро прочетох примерно „Бариерата“ покрай новото ѝ издание – и използвах същия повод, за да зачета и „Нощем с белите коне“. Усещането бе… като дежа ву, нямам с какво друго да го опиша. Дори си мислех, че може би все пак съм чел книгата някъде там, в летата с безкрайните дни, но не, освен чувството, че с книгата се припокриваме, нямах спомен за нищо от случващото се. Съжалявам, че не съм я чел преди десетина-петнайсет години – имам усещането, че някои свои постъпки бих изменил под нейното влияние, но нейсе.
Няма, разбира се, да ви занимавам със сюжета, един от вечните български романи е четен и ще бъде четен. Направи ми впечатление как в допълнителните материали към романа („Enthusiast“ са направили изключително издание, за което ги поздавявам!) Вежинов се изказва директно, че повече си харесва Урумов, по-малко неговия племенник Сашо, нещо напълно нормално и разбираемо. Но за мен младото момче беше силният герой в романа – дори и цялото протежение на действието да се простира в една година между две погребения, в която един достолепен учен преоценява живота си, прави си равносметка какво е постигнал, какви са околните му, какво му остава пред него. Сашо е нарочно очернян герой, Вежинов му вменява с негативен уклон, че е умен, амбициозен, пробивен… интересна е конфронтацията със съвременната гледна точка към тези качества. Разбира се, това е роман, писан през соца, когато е бил промотиран обществения морал, личния егоизъм и умения са били отричани за сметка на средното общо кратно на колектива – трябва да се съобразяваме с тези настроения. В никой случай няма да тръгна да славословя момчето – то е вироглаво и прибързано, прави своите грешки (от типа, които всички сме правили, мисля), трудно поема отговорност… но на тази възраст при неговите мечти какво друго да очакваме? Сашо е истински – до последното движение, жест, дихание, и в мен усетих облекчение, когато в края Вежинов му позволи да се промени, да порасне сякаш в миг, но всъщност това бе трупана количествена към качествена промяна от началото на книгата. Неясен ми остана образът на жената на Урумов, с чиято кончина започва романът – уж добре развита в ретроспекция е историята на срещата и събирането им, но ми дойде някак излишно колоритен, твърде нахално и сякаш насила развит антагонистичния ѝ образ – не виждах нужда ученият да бъде изкарван чак такъв мъченик.
Прочетох „Нощем с белите коне“ на един дъх – на едно ниво съзнавах, че действието е мудно и не се случва кой знае какво, но, от друга, дяволски добре написана книга, стил със запомнящи се конструкции, с изящна изработка на характерите, така типични за епохата. Тъжно ми е, че този роман навярно малко по малко ще става все по-неразбираем за младите, но това е неизбежно. Вътре няма някакъв бунт към системата, няма и излишно венцеславене на комунизма (макар на едно място Урумов да забива смело в тая посока) – това е човешка книга за малките драми, които оформят картината на живота на всеки един човек. Творбата на Вежинов силно ми напомни на „Стоунър“ на Джон Уилямс, и в двата случая имаме силен академизъм, но много различни характери. Краят на книгата може и да беше малко излишно мелодраматичен, но пак отчитам повелите на времето и приемам с уважение решението на Вежинов.
Щастлив съм, че най-сетне прочетох тази книга. Пак ще се случи.
–
P.S. Заповядайте довечера от 18 часа в Столична библиотека на откриването на Дните на творчеството на Павел Вежинов по случай 100-годишнината от рождението му! В следващия месец много чудесни събития ще покажат автора от различни гледни точки – вижте повече:
От същия автор
От същия жанр
