От дълбините на времето на годината на моето рождение се протягат протуберансите на сборника с научно-фантастични разкази „Нощен летец“. Четири от тях са вече били публикувани в сборника „Пясъчните крале“, две не са, но за мен всички бяха нови. Усещането да четеш стара фантастика съм го описвал и другаде – втората половина на XX век е пълна с толкова шедьоври на този жанр, че са единици книгите в наши дни, които могат да се равняват с тях. Не че у нас се превеждат достатъчно, че да правим сериозни аналогии. Затова и преизданията са нещо, на което се радвам.
Едноименният разказ, с който започва книгата, е безспорно центърът на сборника. Група учени са поели на тайнствена мисия в преследване на химерична цивилизация, която е пресичала галактиката още по времето, когато човечеството едва е прохождало. Сбутани на малко пространство, учените скоро се изнервят силно, особено след като телепатът на групата изпада в амок, защото усеща някаква опасност. Мистерията около самоличността на капитана задълбочават драмата, а в крайна сметка събитията напомнят на фабулата на „Психо“ на Блох – но изнесени в космическото пространство и с кръвожадния нрав на Мартин за цвят.
„Свръхконтрол“ е макабрен разказ за управление на мъртви тела, които се използват като общи работници. Сюжетът запраща на планета, където ръчният труд е нужен, а противоборствата между използващите мъртъвци и противниците на тази практика довеждат до кървав конфликт. Алчността също казва думата си, както си е редно.
„Уикенд във военна зона“ ми бе изключително интересен с концепцията си за изпращане на хора да се избиват в джунглата по тяхно собствено желание – личи си иронизирането на ужасите на Виетнамската война, но и осмиването на инстинкта на хората да се делят на кланове и лесно да намразват всеки, който им е посочен като различен. I love the smell of napalm in the morning, знаете сцената.
„И седем по нивга не убивай човек“ ми бе малко прекалено мистичен за моя вкус, но краят компенсира. На една далечна планета завоевателите се разпореждат с местното население като с добитък, уверени в технологичното си преимущество. Местните си имат своята вяра и своите пирамиди, но това не им помага особено. Един смелчага се опитва да събере армия бежанци и да го въоръжи с модерни оръжия, но планът му има доста пробойни.
„Нито пъстроцветните огньове на звездния пръстен“ е солиден разказ в най-добрите традиции на научната фантастика, който се заиграва със законите на физиката и създаването на вселената. На една далечна изследователска станция учените си играят с неща, с които не бива, и в крайна сметка подпалват света. Буквално.
„Песен за Лия“ е елегичен разказ за далечна планета, на която местното население не се страхува от смъртта, а позволява охотно на странни паразити да ги поглъщат малко по малко. Земните колонисти им се чудят, но скоро неколцина от тях решават да се присъединят към местните. На планетата е изпратена двойка с телепатични способности, за да открият какво се случва, но самите те се оказват неподготвени за истината.
С няколко думи – много далечни планети, разнообразни сюжети, умело, солидно писане в най-добрите традиции на жанра от последните десетилетия на миналия век, всичко, което характеризира Мартин като много повече от автора на поредицата „Песен за огън и лед„. Изключително разностранно творчество има той, до момента съм чел от него „Смъртта на светлината“, „Трескав блян“, „Пътешествията на Тъф“, а силно ме впечатли и сборникът под негова редакция „Жокери“, който поставя началото на дълга поредица, тепърва предстояща да излезе на български.
