Обърни времето. Усучи го. Направи края начало и после дозащриховай всичко наобратно – от дребните елементи към общия план. Задължи читателя да мисли непрестанно за всичко в цялото протежение, не само за моментното действие и поведение на героите. Започни в мир, завърши във война. И бомбардирай здраво, дали с истински, дали с емоционални, но не по-малко болезнени и нараняващи бомби.
Да, „Нощна стража“ на Сара Уотърс си е дамски роман, но ми допадна. Зачетох го по специална препоръка, иначе едва ли щеше да влезе в ръцете ми. Четох го доста продължително, оставяйки го веднъж-дваж да отлежи за по седмица. И все пак последните 200 страници ги изчетох на един дъх, просто не можех да се отлепя от книгата, защото шантаво обърнатото действие води точно до това – началото е по-тромаво и неясно, а в края с всяка отминала страница го разбираш и искаш да научиш повече. Накрая почти всичко е ясно. И ти се иска да прочетеш пак първите страници, вече с други очи и със знанието какво точно е довело до това положение.
Нека е ясно – това не е роман за хомофоби, а за нормални хора. Това е роман за човешката любов и страст, която не се подчинява винаги на моралните норми, дори, нарушавайки ги, триумфира. Роман за три жени, вплетени в сложен любовен триъгълник помежду си, за една слаба жена, впримчена в невъзможна любов с женен мъж, който няма спирка пред защитата на самолюбието си, за двама други мъже, които затворът е сближил по начин, който малко неща могат, но свободата е разделила сякаш завинаги. Между тези отделни линии са хвърлени мостове – дали по роднинска линия, дали по стечение на обстоятелствата, но Уотърс успява да ги навърже в обща мрежа.
Сред тази мрежа прозира Англия, толкова различна в един иначе кратък период между 1947 и 1941 г. Обърнатото действие дава възможност на авторката да започне бавно, да обрисува уморения следвоенен свят, да се втурне насред разгара на войната, когато тя, победата, макар и сред падащите бомби, е все пак осезаема, и да завърши сред мрачното начало, което мислено постоянно свързвах с първия том на мемоарите на Чърчил, където имаше сходни тъмни краски. Между тези години бурни страсти горят, също както горят улиците и къщите на Лондон.
Имаше моменти в тази книга, които просто не са за дамски роман и точно тук Уотърс ме спечели, защото не ги бе изрязала изкуственому. Война е, а нейните героини са сред нея, а главната сред тях нощем кара линейка по затъмнените улици – понякога спасявайки живот, понякога само за да отнесе разпарчетосаните трупове. И сред тези условия любовта има друг вкус, много по-мощен, много по-сладък. Точно това сякаш липсва на моето/нашето съвремие – тръпката да живееш истински, ден за ден, в постоянно очакване на края, в изнемогата на несигурността по утрешния ден. Как да не обичаш до полуда, сякаш имаш само този миг и никой друг?
Не вярвам, че съм разбрал наистина този роман, съзнавам, че не за мен е писан и срещата ни бе до голяма степен случайна. Милен Русков е направил докосващ превод, който се чете с лекота и наслада, а „Алтера“ продължават да ме шашкат с почти безукорните си от коректорска гледна точка книги – рядкост при българските издателства. Много ми се иска да прочета и дамска гледна точка към романа, та ще проверявам кога ще излезе и такова ревю.
И искам да добавя едно красиво мнение от Десислава Желева:
„…великолепен, тъжен, огромен свят, заключен под карантинния похлупак на войната. И тъжни, самотни хора, които търсят убежище в лицата около себе си. Но тук не става дума за гей-двойки, тук става дума за любов в най-голия смисъл на думата. Войната сякаш измива половете, сваля кожите на героите и ги оставя по характер и дух – самите себе си. Така Кей не е мъж или жена, тя е боец. Джулия не е жена или мъж, а муза, остров за бягство. Дънкан не е момче и не е момиче,а страх, облечен в тяло. Отдавна роман не ме натъжавал така. И впечатлявал.“
От същия автор
От същите жанрове
