Нощната къща крие мрачни тайни

Никога не вярвай на паметта си. Тя ти дава само онова, от което се нуждаеш според нея.

Любимият Ю Несбьо се е доказвал неведнъж като майстор на напрежението – и в трилъровия жанр е успявал да съгради такива сцени, че да ти настръхне косата, сърцето да бие бясно и да имаш желание да оставиш книгата (е, не чак да я скриеш във фризера като сещате се кого). „Нощната къща“ е неговата заигравка с хорър жанра – и определено най-добре е очакването към нея да е точно като един вид почит към този тип книги, към най-добрите автори и умела заигравка с класически постулати. Не всички големи писатели го правят успешно – примерно „Слейд Хаус“ на големия Дейвид Мичъл не ме впечатли така, както очаквах. Но Несбьо знае какво прави, стига да не очаквате някакъв страховит сплатерпънк или нещо подобно в по-кървавия сектор.

Не че историята не почва смразяващо кърваво – две деца, Ричард и Том, искат да направят пакост, като се обадят по телефона на легендарния Аймю, местна градска легенда, за когото се носят противоречиви зловещи слухове. Но обаждането бързо се превръща в чист ужас, след като слушалката буквално изсмуква момчето, което я държи. И никой не иска да повярва на Ричард за това какво се е случило – защото той е чуждият, той е пришълецът, той е натрапникът в това спокойно градче, в което почти никога нищо не се е случвало – само страховитата участ на Аймю и споменът за неговата къща в гората се носят наоколо като злокобно ехо. Всички са убедени, че той има пръст в изчезването на Том, а когато скоро след това още едно момче изчезва, докато е с него, нещата загрубяват. Защото Шишко не просто е „малко… поизчезнал“, както пише Несбьо, а пред очите на Ричард се превръща в насекомо и отлита към Нощната къща на Аймю, за която информацията в телефонния указател тук се появява, ту изчезва. Тук някъде се усетих всъщност каква точно игра играе Несбьо с тази толкова стивънкинговска атмосфера и внезапното кафкианско отклонение, но не очаквах колко дълбока е заешката дупка, ако мога да направя и аз лека препратка.

Съдбата на Ричард предстои да се вгорчи сериозно, когато насила го отвеждат там, където някога са отвели Аймю. И той трябва да намери начин и да разбере какво точно представлява това създание, и да намери път за бягство, за да спаси момичето – винаги има момиче за спасяване, знаете. Стъпка по стъпка всичко отвежда към онази къща в гората, към един свят, изграден от злокобните нашепвания на Аймю, от стени, „пропити с неговата злост“, от сън в съня, от който събуждането е не по-малко страшно от продължаването на кошмара. Несбьо винаги е умеел да дълбае достоверно в черното на човешката душа и в „Нощната къща“ не изневерява на себе си – в крайна сметка ужасът на реалността е винаги по-страховит от кое да е въображаемо чудовище. Всичко в книгата е навързано в уроборос, който няма начало и край, и в който миналото предпоставя настоящето и създава не бъдеще, а нови вариации на вече случили се събития, без човек да е сигурен кога точно е човек, който сънува пеперуда, или пеперуда, която сънува, че е човек.

В крайна сметка психологическата дълбочина е това, което отличава всяка книга на Несбьо и тук тя пак е налице – читателят навлиза в един изкривен свят на непонятни и мрачни събития, но всяко от тях има своя символен смисъл, по който като по въже може да се изкачи към горния свят, където всичко има обяснение – и точно в него е същински страховитото.