Оригинално заглавие: La nuit de feu, 2015.

Преводач: Райна Стефанова

Корица: Лъчезар Владимиров, мека.

Година на изданието: февруари 2017 г.

Страници: 184

Рейтинг :

Време за четене: 9 минути

Откак човеците се събират през тайнствената нощ, приказките изобилстват. Тъй като не понасят незнанието, човеците създават знания. Измислят митове, измислят богове, измислят отделен бог, измислят науките. Боговете се сменят, редуват се, умират, също и космологичните модели, но остава една амбиция: да обясниш света.

Поръчай с безплатна доставка!
Поръчай с безплатна доставка!

     Харесвам книгите на Ерик-Еманюел Шмит – досега в блога съм писал за доста от тях, ще отлича „Папагалите от площад Арецо, „Когато бях произведение на изкуството“, „Одет Тулмонд и други истории“ и др. Малко изненадващата среща с него в София преди година-две също бе чудесно преживяване. Затова и когато излезе „Нощта на огъня“, имах интерес, но тематиката ме отблъсна – в книгата той описва свое мистично преживяване на младини, което го е накарало да открие вярата в бога. Знайно е моето отношение към религиите в човешката история (вж. например „Бог не е велик“ на Кристофър Хичънс), затова и навярно така и щях да оставя непрочетена тази му книга, но преди няколко дни, изключително уморен от предпанаирната суетня, просто ми се прищя да почета нещо кратко и различно. И погледът ми попадна върху тази книга. Внезапно изпитах желание с очите на рационалист да проследя как човек открива бога за себе си и пренастройва живота си около своята вяра, макар че, за радост, тя няма силно участие в романите му.

 26204311  Написана под формата на пътепис, в „Нощта на огъня“ Шмит се връща назад във времето към момент, който счита за ключов в своя живот. Още е млад и напълно неизвестен, още не е сигурен за пътя, който трябва да следва, научил е много за философията, но малко за живота – един нормален младеж от Западна Европа, който трескаво търси на какво да се опре. Неговото пътешествие из пустинята е и забавно, и трудно – още от самото начало той признава, че направо се влюбва (не в сексуален смисъл) във водача на експедицията, туарега Абайгур, когото вижда в някаква непонятна за мен романтична светлина като абсолютен мъдрец и висше същество, което трябва да бъде слушано и следвано безропотно. Тук и в следващите страници видях неприятен за мен отглас от това, което така майсторски описва Мишел Уелбек в романа си „Подчинение“ – това съвременно либерално себеунижение на европейците пред хора от други раси, приемането, че живеейки в уреден и цивилизован свят, сме някак си по-долни от тези, които са още на племенно ниво и са по-близко до природата. Съвремието ни наистина бъка с показно самобичуване за неща, които намирам за триумфи на човечеството, които ни отвориха вратите към Космоса и бъдещето, но по непонятни за мен причини много хора – и особено интелектуалците, държат да върнат мита за благородния дивак, който е щастлив в своето невежество и по-висш с това, че умее да оцелява – но и да умира лесно от пренебрежими за нас неща – в пряка битка с природата. Шмит демонстрира точно това – чувство за малоценност спрямо човек, който може и да е носител на древна традиция, но все пак човечеството доста е надскочило този етап. Той трескаво иска да му направи впечатление, да покаже, че не е като другите, дори изпитва възхищение към ислямската му вяра и дори приема без проблем това, че туарегът отказва да повярва, че една жена може да има постижения като на мъж. Ми разбира се, що да не позволим културният релативизъм да приравни полета до космоса с пресичане на пустинята върху камила, по дяволите.

Всяка стъпка бе победа. Всяко усилие бе поражение.

  Пътуването през пустинята е съпроводено с обичайните преоценки на това, което човек е преживял и колко незначително е то, когато просто трябва да се движиш напред сред палещата жега и в смразяващия студ нощем. Разнородната група води интересни разговори, които Шмит предава, а особено колоритна е една вярваща католичка, която негодува, че на вярата ѝ се гледа с присмех, и точно будейки присмех, привежда какви ли не отдавна с лекота отхвърлени креационистки доводи като например еволюцията на окото, което е едно от най-добре проучените проявления на дарвиновата теория. Но така е с вярващите, в своето незнание те виждат бог, а учените стъпка по стъпка откриват как действа вселената и изтласкват границите на незнанието все по-далеч – но това няма значение за изначално решилите да не знаят, а да чувстват, да приемат личните си емоции като по-висши от обективните факти.

Аз съм само късче живот между две небития, небитието, което ме предшества и небитието, което ще ме последва. И ако вечността ме оставя на спокойствие, то двете небития ме подяждат.

   32572089 И идва нощта, заради която Шмит написва книгата. Воден от еуфория, която може лесно да се обясни с усещането, че се е адаптирал към трудностите, което хората така чудесно умеем, Шмит… се загубва. И се оказва далеч от бивака и топлината, от хората и от възможността да потърси помощ. Намира за разумно да се зарови в пясъка, а в самотната нощ преживява откровение, свързано с присъствие, което определя като божествено, и което счита за абсолютно реално, макар и да твърди по-късно, че не го свързва пряко с бога на католичката. Тук вече бях нащрек – уплашен за живота си човек, в доста тежко положение, без храна и вода, в типична сензорна депривация, която доказано поражда халюцинации и при пророци, и при катерачи, и при самолетни пилоти, получава това, което страстно жадува от самото начало на пътуването – отговор и надежда. Хубаво съвпадение, но не чак нещо, което да впечатлява спрямо безбройните други такива преживявания, които кой ли не твърди, че е имал. Мозъкът ни умее да създава илюзорни реалности, когато е нужно, и те са неотличими от реалността – но си остават субективни преживелици.

  33913847 Още на следващия ден той поема по пътя обратно, открит е, разбира се, от Абайгур, и продължават пътя си. Тук доста комично Шмит описва какви грижи се полагат за него, как го качват на камила и изобщо как се отнасят към него като към човек, преживял някакво невиждано изпитание. И бях доста озадачен – има безброй примери за хора, които са прекарвали с дни и седмици без храна и вода, с лоши наранявания, в кошмарни условия на жега или студ, и са оцелявали, и са продължавали напред живота си, ние сме жилави същества под цивилизационната черупка, която сме си изградили.

   С две думи, „Нощта на огъня“ е хубаво написана книга, в игривия стил на Шмит, но не можа изобщо да ме убеди, че е преживял нещо изключително. Просто една наистина студена гладна нощ, в която въображението му, подхранвано от нормалните за западняк страхове, се развихря. Но щом го е насочило по творчески път – хвала на тая нощ и това преживяване. Само като финал ще спомена, че доста смешно ми стана, като прочетох бележката за астронома Едвин Юбъл, когото на мига разконспирирах като Едуин Хабъл, разбира се. Той е човекът, открил, че освен милиардите звезди, има и милиарди галактики с милиарди светове в тях – и разкривайки малко по малко тайните ѝ, за мен грандиозността на тази разширяваща се Вселена е по-величествена от каква да е божествена измислица.