Цялото ми творчество се гради на зачитането на слабостта.
Любимият Ромен Гари и новото издание на неговата нетрадиционна автобиография „Нощта ще бъде спокойна“. Големият мистификатор и тук не устоява на изкушението и изгражда своя разказ под формата на измислено интервю с негов приятел, който приема да бъде част от тази литературно-историческа игра. Гари рисува ироничен портрет на своето време – вече голям писател, той може да си позволи да хвърли поглед назад, да пише за хора и събития, но най-вече да пише за себе си. Особен е този поглед на един човек към собствения му живот; и си мисля, че малцина могат все пак да напишат честно думи като тези:
Смятам собствения си мимолетен „аз“ за жалък, разкривам се с безразличие и с ирония, със съзнанието за нашата изконна нищожност….
Без да търси хронологична последователност, Гари се втурва с рогата (зодиакална препратка ли направих?!) напред и възкресява за нас един сякаш отдавна изчезнал свят – всъщност съществувал само малко над половин век назад. Пише с много плам за Студената война и световното разделение, критикува системите и от двете страни на Желязната завеса, проследява как Франция се променя и постепенно губи своя автентичен облик: „Френските ръце си бяха същинска цивилизация, докато не се появиха джобовете. Днес страната се състои от джобове, които трябва да се тъпчат и издуват с цел да станат още по-натъпкани и издути…“. Писателят без свян скача от глобални теми като капитализма и корупцията като негово „естествено продължение“ до много лични като например секса на преклонна възраст, за който лукаво настоява, че нямало да издаде кое и как. Връща се пак и пак към романите си, говори за срещите си с различни хора, които е превърнал сетне в литературния персонажи, а на едно място с печал описва как, след като печели „Гонкур“ за „Корените на небето“, започнал да получава развълнувани писма от читатели, в които имало… фигурки на слонове от слонова кост. А в един миг поспира и казва със смазваща прямота:
Осем часа в офиса и два часа път не могат да бъдат никаква житейска тема, те са погребална церемония.
Войната наднича често по страниците – чак в края например говори за противоречивите си отношения с Де Гол и защо е отказал да работи за него. Много преди това обаче се спира на спомените си от този период, за които казва с обезоръжаваща откровеност: „Така че за мен войната беше постепенното изчезване – един подир друг, излитане след излитане под кои ли не небеса – на единственото човешко племе, на което съм принадлежал изцяло.“ Най-интересни за нас са страниците, на които описва живота си в България, когато „Сталин вече бъркаше гърнето на своята Южнославянска федерация, с цел да обедини Югославия и България и да накара Тито и Димитров взаимно да се неутрализиат, междинен етап, предхождащ „присъединяването“, статута на съветска република“. Там посещава „Юнион Клуб“, „където човек срещаше всички онези, които щяха да бъдат обесени, да изгният по затворите, да успеят да избягат или „да се нагодят“; за българите беше чиста лудост да бъдат забелязани в компанията на западни дипломати, но те продължаваха да го посещават, защото там все още намираха последната следа от самите себе си.“ И продължава: „Хората изчезваха без никой да чуе и дума за тях…“ По-късно споделя: „От цялата ми кариера най-любими са ми последното мое назначение, в Калифорния, и първото – в България.“ Описва и как е бил сниман в интимна обстановка с нарочно изпратена му млада дама и как са се опитали да го изнудват със снимките, но това не им се е получило, отчасти защото:
Моят руски е без акцент, от което също им се разказваше играта от шубе, понеже руският беше езикът на „доброто“, а аз представлявах „злото“, и от сексуалните ужасии, които бълвах на руски, губеха окончателно ума и дума, намирисваше на светотатство.
Сетне разпалено разказва за периода си като говорител на Френската делегация в Обединените нации в Ню Йорк, за постоянните политически крамоли и препирните между Великите сили, които си правят каквото си искат, докато самата същност на организацията не се изпразва от съдържание. Гари пише: „ООН беше разрушена от злокачествените образувания на национализма. Национализмът, особено когато е млад, бодърстващ и напорист, е равносилен най-вече на претенцията да се разпореждаш със съдбата на дадена народ, без той да те е упълномощавал – вид вътрешна тирания, – в името на правото на самоопределени на въпросния народ. Нищо по-различно от правото да режеш ръце или девичи клитори, да пребиваш с камъни жени-прелюбодейки, да застрелваш, да изтребваш, да измъчваш в името на правото на народа да разполага сам със собствената си съдба.“ И признава, че не е можел да остане част от това: „…разбрах, че съм изпаднал в остра форма на депресия, дължаща се на поредица действия, влизащи в противоречие с природата ми и поисках да ме отзоват.“
…знам, че рискувам да прозвуча претенциозно, но се надявам да бъда правилно разбран като кажа, че Ке д’Орсе понесе с най-безупречна почтеност петнайсетгодишното изпитание, наречено Ромен Гари.
Странстваният му из Холивуд са друга основна част на книгата: „Боготворенето на успеха там достигаше ужасяващи размери. Външният свят не съществуваше, а ценностите, различни от тези на боксофиса, не значеха нищо.“ Същевременно си прав сам гаргара със своето положение и уж казва на своя събеседник, говорейки за самия себе си: „Франсоа, ти си специалист: критик, лектор и редактор на културен ежеседмичник… Ти си професионалист от сферата на културата, следователно си маргинал.“ И надълго и нашироко говори откровено за своя особен характер, за пътуванията и особените си преживелици в истинския свят – между гмурванията му в измисления: „Всеки път, когато остана прекалено дълго в собствената си кожа, ми става тясно, саморазрушително и клаустрофобично, но ако подхвана роман, се настанявам в създадения от мен свят за шест или седем месеца.“ Важна част заемат и неговите размишления за човешката култура изобщо и как я е претворил в своите творби: „…никога никъде не е съществувала цивилизационна ценност, която да не е била понятие, свързано с женското начало, с нежността, състраданието, отказа от насилие и зачитането на слабостта… И без значение дали става въпрос за тази, която ме е родила, или за всички останали, дали съм обсебен или не от тази, която ми е посветила живота си, заявявам, че първият контакт на детето с цивилизацията е контактът му с неговата майка и следвателно връзките на една цивилизация, в същинския смисъл на думата, с нейните човеци са връзки на майката с всичките нейни деца.“
„Нощта ще бъде спокойна“ е саморазкриващ досег с един изключителен ум и една тревожна и неспокойна душа. И Гари в края сам се пита и сам си отговаря, че съжалява за това, че „Не написах достатъчно, а и, струва ми се, не съумях да обичам достатъчно“. Но поне учи нас на последното с изключителните си книги.
