Оригинално заглавие: Новая Анатомия, 2000.

Преводач: Здравка Петрова

Корица: Люба Халева, мека.

Година на изданието: 2023

Страници: 604

Рейтинг :

Време за четене: 6 минути

Ozone.bg

Стига мързел и безделие! Всеки ден отваряй тази тетрадка и изписвай тук най-малко половин страница. Ако нямаш какво да напишеш, поне според съвета на Гогол запиши, че днес нищо не можеш да напишеш. Пиши винаги с интерес и гледай на писането като на празник.

Из „Синята тетрадка“

Преди десет години излезе „Избрани произведения“ на Даниил Хармс, която заслужено получи награда „Златен лъв“ за най-добър издателски проект на 2014 г. Там за първи път се срещнах отблизо с неординерния гений на писателя, среща, която не се забравя. Като надграждане на онзи проект звучи „Нова анатомия“, която събира на едно място както цялата му кратка проза, насочена към възрастни, така и неговите творби за деца. За творчеството на Хармс са писани толкова много сериозни и не чак толкова сериозни думи и анализи, но ще добавя вкратце и още малко от мен, макар че сам той най-добре си го е казал, както уместно е цитирано още в началото на книгата:

Интересуват ме само „безсмислиците“; само онова, което няма никакъв практически смисъл. Животът ме интересува само в своите нелепи прояви. Героизъм, патос, храброст, морал, хигиеничност, нравственост, умиление и хазарт – това са омразни за мен думи и чувства. Но напълно разбирам и уважавам: възторг и възхищение, вдъхновение и отчаяние, страст и сдържаност, разпътство и целомъдрие, тъка и мъка, радост и смях“ (1937 г.).

Сред тези накъсани страници, не толкова често изпълнени от край до край, наднича едно неподражаемо перо, което се опитва всячески да пречупи и дообърка изначално хаотичната реалност около себе си. Дори ми се струва, че на моменти Хармс наднича в бъдещето, например с краткия разказ за построяването на неясно защо нужната огромна тухлена стена през цял Петербург, човек не може да не се сети за бъдещето на разделения Берлин. Тук, сред тези разкази, сценки, пиески, наброски и откъси се появяват всякакви откачени и прями в лудостта си герои, фантастични хрумки като летящи хълмове, тук постоянно на преден план излиза неочаквана и безсвянна голота или пък хората си умират ей така, от едното нищо, като някаква банална прозявка. Или пък Хармс рязко завива към описание на наглед крайни жестокости като нещо делнично, например една кръвожадна изповед, датирана от 10 юни 1941 г., сякаш зловещо предвещание на задаващото се броени дни по-късно.

В кратките си пиески пък са заредени наситени с емоция диалози като престрелки, а толкова много са едва започнатите текстове, натоварени с потенциал, който никога няма да бъде осъществен. Животът на Хармс, заключен между знаковата за Руската империя 1905 г. и не по-малко знаковата за Съветската 1942 г., преминава през най-бурните и противоречиви от времената, и се иска голяма смелост да напишеш точно тогава дори кратка шега като тази: „Един монах влязъл в гробница при покойници и извикал: „Христос воскресе!“. И те му отвърнали в хор: „Воистину воскресе!“. Без да преразказвам детайли от трагичния му и кратък живот, желанието му да запази някаква отличителност след околния стремеж към комформизъм и уравниловка, то през неговите истории, били те неразбираеми, странни, дори нелепи, прозира едно напълно разбираемо желание да се рушат границите сред свят, който ги налага в прекомерни количества.

Идва, да речем, някой на гости: тропа на вратата ми. Аз казвам: „Влезте!“. Той влиза и казва: „Здравейте! Колко е хубаво, че ви сварих вкъщи!“. А аз – прас по муцуната, а после и – шут с ботуша в чатала. Моят гостенин пада възнак от страшната болка. А аз  – с тока по очите! Сиреч няма какво да се мотаеш, щом не са те канили.

Харесаха ми и детските истории на Хармс, там се вихреха индианци и бледолики, мечтае се за пътешествия по света (което му се вменява като престъпен умисъл, когато го съдят), токът гасне мистериозно, поставят се математически задачи, една баба търси да купи мастило, а изобретателите на игри са все така неразбрани. Всъщност дори и в прозата „за възрастни“ е налице същата игривост и веселяшки намигвания към читателя, които обикновено са запазени в текстовете за деца.

„Нова анатомия“ не е книга за прочитане от край до край, по-скоро е за прием като малки глътки алкохол, определено не по руски маниер. Тя е един вид отместване от реалността, една живо, трептящо и постоянно променливо свидетелство за историята на Русия в период, за който две противоположни и несъвместими гледни точки си оспорват правото да са неоспорима истина. Това е вътрешна история на човек и ум, оказали се едновременно в невъзможно, но и благодатно време за такъв тип творчество. Всичко написано от Хармс може да е както прямо, така и двусмислено, може да се тълкува по различни начини, а може да е надраскано просто за забавление и без задна мисъл. Трагичната съдба на този писател осветява написаното от него като някак съдбовно и всъщност това поставя предизвикателството как да се направи подбор – и просто на мен лично горепосоченото издание от 2014 г. ми се стори по-концентрирано и впечаляващо, докато тук разточителността на събраната кратка проза ми се струва някак разлата и не толкова пронизваща. Но това не променя стойността и нуждата от едно такова авторитетно събрано издание, поздравявам колегите от „Жанет 45“ за него.

Лесно е да направи може би една препратка към Кафка, но всъщност по-скоро си мислех за сборника “Шейсет разказа” на Дино Будзати, ако Хармс живееше в по-нормални времена и можеше да твори по-систематично и спокойно, може би би се развил в подобна посока. Или нямаше, никой не може да знае.