Мащабна космическа опера, съчетана със самодиви, змейове, таласъми… да, това е реалността на „Новопокръстени звезди“ на Божидар Грозданов. Книга, която промени из основи представите ми за цял жанр. Истината е, че не си падам по българския фолклор, нито по фентъзита, които се облягат на него – приказките, четени като дете, ми стигаха. Но комбинацията на класическа приключенска фантастика с митологично фентъзи напълно изтри това ми предубеждение, вкара ме в орбитата си и реално в последните дни показвам книгата на всеки, който срещна, обяснявайки разпалено колко е хубава. Признавам, разминавам се с българската фантастика в последно време („Кастинг за Месия“ не я броя в тая категория), то и не може да се каже, че такава има в изобилни количества, поне преводната е на ниво в общи линии.
Избрах да започна с романа-продължение, не с предишната книга-сборник, защото просто космическите опери ме привличат неудържимо, обожавам книги, които се развиват сред различни звездни системи, в които има сблъсъци на гигантски флоти, а ако има и намесени чужди и непонятни цивилизации – още по-добре. Божидар Грозданов ми поднесе не само това, но и допълнителни елементи като използване на самодиви за тераформиране на светове, бойни формирования от змейове, юнаци, които са готови да се сбият с тях на мига, а таласъмите са съвършените терористични оръжия на бъдещето. Всичко това – в опаковката на разделено на две по религиозни причини човечество, което е спечелило войната с митичните създания и си е върнало Земята, дори е започнало мощна експанзия из галактиката. Православните и католическите лидери обаче, опиянени от абсолютната си власт, са втвърдили позициите си едни срещу други и на практика космосът е поделен между техните нови лица – Обединението и Империята. От едната страна се роят бойни ордени и се използват нечовешки същества за колонизацията, от другата технологията достига крайности, а монсеньори се подчиняват сляпо на волята на папата.
Този абсурден наглед свят е изграден с много мисъл и талант от Божидар, до степен да изглежда напълно реален. Авторът отвежда в ключов момент за човечеството, когато нова унищожителна война между двата му клона е на път да започне, а странни инциденти със заселнически совалки предизвикват формирането и изпращането на странен екипаж на дълго пътуване, в което нищо няма да е такова, каквото изглежда – а резултът от търсенията им ще има огромно значение за бъдещето на всички раси. Допълнително един таласъмец – човек, умеещ да се слива с тези чудовищни създания – води собствена борба, за да си върне спомените и да открие кой се опитва да създаде криминална империя, принасяйки хора в жертва.
Неизбежни са сравненията с тетралогията „Хиперион“ на Симънс, но няма да се хлъзна по тази плоскост, макар да се изкушавам, това не би било честно към Грозданов. „Новопокръстени звезди“ безспорно се родее с нея, но носи собствен привкус заради митологията, вплетена в действието. Сложните зависимости, които Божидар е изградил, са достойни за стратегическа игра – самодивите се страхуват от змейове, те – от юнаци, таласъмите – от самодиви, а различните степени на сили при тях изграждат и допълнителни вътрешни йерархии, да не говорим, че технологичното развитие все пак дава шанс и на хора да бъдат достойни съперници на тези същества.
Проблемно за мен беше единствено, че не успях да си харесам почти никой от героите, което ме правеше в общи линии безразличен към съдбата им. В кораба бяха сбрани странни, силни характери, които претърпяха коренна промяна (червена точка твърдо), но не можах да си харесам кой да е от тях, бяха… студени, нечовеци, дори и тези, които се числяха наглед към човешкия род. Сякаш постоянният досег с други същества им беше повлиял силно на емпатията, на морала и на отношенията – над всичко бе дългът, вярата, мисията и какво ли още не. Това обаче не ми пречеше да гълтам жадно страница след страница и особено да се ядосвам, като някоя линия (особено тази на католическата армада, воюваща с непознат враг) прекъсваше на интересно място и трябваше да следвам други герои, докато пак й дойде реда и науча какво е станало. Религията реално отсъства от страниците, тя е силно формализирана и вкарана в ритуали, но истинското й присъствие е практически отсъстващо – и двете обединения боравят чудесно със сила и власт, обличайки ги само благовидно в удобната дрешка на позоваването на бог.
В заключение – дължа благодарност на Божидар Грозданов. Върна ми вярата в модерната българска фантастика, която няма нужда да копира чужди образци, за да бъде оригинална, четивна и носеща удоволствие.
Вижте мнението за книгата и в „Tanstaafl“.