Жанр: Антиутопия

Издателство:

Автор: Дон ДеЛило

Оригинално заглавие: Zero K, 2016.

Преводач: Владимир Молев

Корица: Мека

Година на изданието: септември 2016 г.

Страници: 288

Рейтинг :

Време за четене: 4 минути

  Не знаех какво да очаквам от Дон деЛило – голямо име, но не бях чел нищо от него досега. Енигматичното заглавие „Нула К“ събуди интереса ми, особено след като прочетох на задната корица, че сюжетът е посветен на вечната тема за безсмъртието. Започнах книгата – и потънах в неочаквано муден и умозрителен сюжет, застопорен на едно място в кафкианска безизходица, от която излаз няма. Скоро си спомних гредата, която ударих с „Хроники на последната революция“ на Антони Казас Рос, и разбрах, че пак съм попаднал на модерен роман, който в стремежа да разчупи повествователността, се заключва – и затлачва – в себе си.

 26154389 Роман за синовно-бащин антагонизъм и любов, която трябва да надживее времето. Така казано, може да звучи добре, но формата, чрез която деЛило предава своето послание, е трудночетима. Дълбоко вграден антиконсумеризъм, гневни тиради срещу света, парите и хората, и единственото спасение е предоставено под формата на свръхскъп институт, който осигурява заспиване и събуждане в бъдещето. На теория това е решение за нелечимо болни, около което тече и първата част на книгата – един от най-щедрите спонсори на проекта се прощава с втората си съпруга, която трябва да заспи сега, за да се събуди отново някога, когото ще бъде излекувана. Неговият син от първия брак пристига, за да бъде до него, но и за да се опита да открие бащата, когото е загубил отдавна – и да го накара да признае, че си спомня майка му.

 29933638  Тази негова нужда доминира книгата изобщо – един прекършен отрано живот, който не може да поддържа самостойно съществуване. Той не иска/не може да се заживее отделно и независимо, нито иска да се възползва от безбройните шансове, които кръвта – и огромното наследство – му предоставят, затворен е във вътрешни водовъртежи и неволи. В института по коридорите, изпълнени с врати, всяка от които е погрешна за почукване и влизане, той среща начесто образи от бедствия и трагедии – това е, което има значение за него, това е нещото, на което обръща внимание, не е случайно и че през такъв полуреален образ вижда смъртта на същество, чиято съдба го интересува. Истина ли е, не е ли истина – читателят не научава, също както героят не научава.

  Признавам, все по-малко търпение имам към книги с безволеви герои, неборбени хора, победени преди да са опитали да победят човеци. Мой проблем си е това, просто тези състояния не кореспондират с мен, с моята нагласа, с моето отношение към света, който не дава нищичко даром и без положени усилия. „Нула К“ на Дон деЛило е от този тип книга. Може за някои да е (пост)модерен роман, може да носи изключително послание, но не и за мен. За мен е излишно фрагментарен, назидателен и критичен към света по един некатегоричен (което би имало основания), а по-скоро меланхоличен начин. Роман, който аха да подеме нанякъде, и се отказва, лишен от вътрешна жизненост и яснота на посока и послание. Също като героите си, които избират да заспят, без дните им да са преброени – имат парите да си платят за безсмъртие, но нямат волята да продължат да живеят, каква чудата и неразбираема главоблъсканица световна.

Вземи с безплатна доставка.
Вземи с безплатна доставка.