Загрижен съм. Снобарите по света, умиращи си Умберто Еко да изпраска още някоя тегавина, която да се хвалят, че са прочели на един дъх, разбрали в детайли и минимум е променила света им, ще бъдат горко изненадани от „Нулев брой“. Противно на знайните си дебели и нелеки „Името на розата“ и „Махалото на Фуко“ например, този път италианският писател е избрал да напише нещо средно между вече споменатите и туит – в духа на модерните времена. В резултат налице е кратка книга, която е дори лека и приятна за четене, нещо, което със сигурност ще хвърли в почуда мнозина, а си мисля, че може би феновете на тежката артилерия на автора ще бъдат разочаровани. Аз обаче съм доволен, в „Нулев брой“ се е получила приятна сатира на медийния бранш, гарнирана с поне малко от обичайните за автора конспирационни теории, умерена доза любов и малко кръв за цвят.
Въпросът е, че вестниците не са създадени, за да разпространяват, а за да прикриват новините. Случва се фактът Х, не може да не говориш за него, но той поставя много хора в неловко положение, така че в същия брой слагаш заглавия, от които да ти настръхнат косите: майка удушава четирите си деца, може би спестяванията ни ще се стопят, открито е писмо, в което Гарибалди обижда Нино Биксио и така нататък, новината ти потъва в голямото информационно море.
Създаването на вестник не е лека задача – особено ако се прави с цел шантаж, като нагледнó какво може да стане, ако този вестник съществува и функционира ефективно. Вестникът е идея на Командора, типичен олигарх, който търси как да си купи социален престиж. Финансирането е осигурено, главният редактор също, той пък, пределено наясно в какво се забърква, си подготвя алиби в лицето на главния герой, който има за задача да пише книга за работата в редакцията, но подменяща реалността по предварително съгласуван начин. Остава само да се събере екип опитни репортери, които да започнат да правят това, което могат най-добре – да ровят и дирят истината зад паравана на фактите, изнасяни за обществено достояние. Да, ама не – събрани от кол и от въже, наличните журналисти далеч не са мечтаният дрийм тийм, който професионално да подготви 12 нулеви броя. Но каквото – такова. И се почват планьорките, идеите, изграждането на скелета, който е предопределен никога да не придобие плът.
В една допълнителна сюжетна линия Еко развива чудесна конспиративна теория около смъртта на Мусолини, тема, която отеква още в италианското общество. Единият от героите му е затънал до шия в нея, пламенно нищи детайли и предположения, а обичайно за вманиачените (вж. „Вярващият мозък“ на Майкъл Шърмър), за него съществуват само фактите, които подкрепят субективните му предположения. От безобидно забавление неговите фантазии стават все по-реалистични и опасни, до момента, в който нахлуват в действителността по груб и прям начин. И както в „Махалото на Фуко“ Еко описа самозараждаща се конспирация, така и тук пиянските разговори, водени уж на шега и за разтуха, внезапно стават смъртно сериозни. А около тях една любов едва-що се е разлистила, поукрепнала, и трябва да устои на бурята.
„Нулев брой“ е ироничният поглед на Еко към света на журналистиката, вдигаща шум около незначителни теми, продажна, готова да бъде използвана за всяка цел на силните на деня. В нея са вплетени доста локални теми, които за българския читател вероятно няма да са познати, но универсалните теми за корупцията, недосегаемостта на богатите, използването на историята за какво ли не, са си същите. Краят ме остави леко неудовлетворен, развръзката започна от нищото и се завтече ударно към последните страници, а ми се искаше повече… може би просто Еко е искал да е пределно реалистична, като показва, че дори и хитро замислените планове на лошите не винаги се реализират.
За книгата излезе ревю и в „Аз чета“.
От същия автор
От същия жанр
