Корица: Йордан Янков, мека.

Година на изданието: май 2016 г.

Страници: 164

Рейтинг :

Време за четене: 4 минути

  Имам сантимент към „Някога бяхме богове“ и Мартин Петков, един от малкото автори е, с които съм си говорил откровено и ме е разбирал какво му казвам, а не се е държал като нацупено хлапе с наранено его. Затова и много се зарадвах, че си е открил издател, и веднага си взех книгата. Сега, гледайки ги на хартия, си мисля как скромно започва пътят на един автор – с малка синя корица, с шепа разкази, писани години наред, и с надежда, че ще последват други. И ще, вярвам го.

  „Някога бяхме богове“ не е точно сборник с фантастични разкази – някои от историите нямат ясна жанрова ориентираност, но си личи чудесната ерудиция и разностранни интереси, които са толкова рядко срещани сред младите писатели, и без които прибързано се предлагат за издаване плоски и неошлайфани, плитки творби. Още първият разказ, „Времето и ние“, показва, че сборникът има и силен личен елемент, смело откриване си е с тая тъжна кратка история за погинали надежди. Следва ретро-космически разказ за любов, която отеква през времето, по-натам в сборника има още един такъв за самотник, останал на далечна планета след катастрофа. „Последният разказ на Ярослав Хлеб“ е вече от тежката артилерия – сложно контструиран и вдълбочен, хубав откъс от него има на задната корица, а по-късно подобна дълбина Мартин демонстрира и в „Експериментът на Холенщайн“. Следва първият хумористичен разказ – „Доматите сини, телетата с криле“. По принцип именно хуморът е това, което първоначално ми допадна при него, по-точно намиращият се по-назад в книгата разказ „Съгласно Тринадесети раздел на Банановата инструкция“, но точно този е твърде прозрачно антиполитически.  „Не се обръщай назад“ събира на едно място античните митове и киберпънка, а следващият разказ – „Книгата на един слуга“, е вариация по митологията около Иисус. „На север от стенния часовник“ пък е фентъзи по духа си, но е разказ за загубата. Този, който дава име на сборника, е посветен на една вечна библиотека и знание, което си пробива път ту тук, ту там в човешката история. И накрая, за десерт, Петков сервира и постапокалиптичен разказ за една разкъсана България, от която може да се иде в Рая.

  Ако не бяха събрани зад една корица, нямаше да повярвате, че това са разкази, писани от един човек. „Някога бяхме богове“ е като разстроен компас – сочи тук, там, не знаеш къде е Северът, къде е посоката, която за Мартин Петков е вярната, която е неговата. Мисля, че и той не го знае още и това всъщност не е лошо. Той може да пише фантастика, може да пише политическа сатира, може да дълбае из по-сериозни разкази с прецизни препратки към други произведения и автори, а може и да се забавлява с хумор. Мисля, че само драмата не му е сила и знам, че ще ме разбере – избива на сантименталност, не трогва наистина, или поне мен не успява. Истината е, че в разказите му основно има кротка хуманност, личи липса на агресия и показност. Но той сам ще реши накъде да поеме. Наясно съм, че със сборник у нас не се пробива – и той го знае. Ще дойде роман. Какъв ще е – ето това е енигма 🙂

  А сега бегом към „ShadowDance“ да прочетете „Съгласно Тринадесети раздел от Банановата инструкция“, за да разберете за какво ви опявам.